Когато съзна това, Кнехт грижливо и трезво оцени положението си и вероятността да го промени. На необичайно ранна възраст бе вече на висотата, която всеки даровит и честолюбив син на Касталия дръзва да си представи като достойна за въжделенията и стремежите му, но сам я беше завоювал без пристрастеност и усилия, без домогване и умишлено приспособяване, почти мимо волята си, защото на личните му желания повече би отговарял един скромен, самостоятелен, неподчинен на служебни задължения живот на учен. Той не ценеше еднакво високо всички благородни богатства и привилегии, които му принадлежаха по сан, някои от тези отличия и права на власт, изглежда, му бяха опротивели още наскоро след поемането на длъжността. Винаги бе чувствал като бреме главно политическата и административната работа във върховната колегия, разбира се, без това ни най-малко да накърни добросъвестността, с която й се посвещаваше. И дори най-естествената, отличителната и неповторима задача — да създава елит от съвършени играчи на стъклени перли, — която понякога му носеше много голяма радост, а и избраниците толкова се гордееха със своя майстор, с времето за него беше може би повече тежест, отколкото удоволствие. Това, което го изпълваше с радост и задоволство, бе да преподава и възпитава, а от опит се беше убедил, че радостта, както и успехът са толкова по-големи, колкото по-млади са учениците му, и дори възприемаше като несгода и жертва, че в съответствие с длъжността си общуваше само с младежи и възрастни, а не с деца и юноши. Имаше и други съображения, гледища и опит, които в течение на годините, откакто беше магистър, допринасяха той да се настрои критично към собствената си дейност и към някои порядки във Валдцел или дори да почувства длъжността като голяма пречка за разгръщането на най-добрите и най-плодовитите си заложби. Някои от тези неща са познати на всички ни, други само предполагаме. И оставяме въпроса, дали всъщност магистър Кнехт бе прав в стремежа си да се избави от тегобата на своята длъжност в желанието за една скромна, но по-оживена дейност и в критиката за положението на Касталия, също както не докосваме и въпроса, може ли той да се разглежда като радетел, смел борец или своеобразен бунтовник, или дори като отстъпник, те са обсъждани предостатъчно; спорът по тях за известно време разделил на два лагера Валдцел, даже цялата провинция, все още не е заглъхнал. Макар да се обявяваме за благодарни почитатели на великия магистър, не искаме да вземем страна; изводът от онова противоборство на мнения и преценки за личността и живота на Йозеф Кнехт естествено отдавна е включен в книжнината. Не бихме желали да произнасяме присъди или да печелим съмишленици, а да разкажем по възможност най-достоверно историята за края на нашия уважаван майстор. Само че, строго погледнато, това не е истински разказ, по-скоро бихме го нарекли легенда, сказание, обрисовка — смес от неподправени вести и волни мълви, тъй както се стичат ведно от бистри и тъмни извори и се носят край нас по-младите от провинцията.
По време, когато мисълта на Йозеф Кнехт вече търсеше свой път към свободата, той неочаквано видя отново една някога близко позната, но отдавна полузабравена фигура от своята младост — Плинио Десиньори. Този нявгашен хоспитант, потомък на стар, заслужил за провинцията род, човек с влиянието на депутат и публицист, един ден ненадейно изникна във върховната колегия на провинцията като служебно лице. Както на всеки няколко години, така и сега се бе състоял нов избор за контролната комисия върху стопанството на Касталия и Десиньори беше станал неин член. В качеството си на такъв той се яви за пръв път по време на заседание в сградата на управлението на ордена в Хирсланд, на което присъстваше и майсторът на играта на стъклени перли; срещата му направи силно впечатление и не остана без последици. (Някои неща знаем от Тегулариус, други — от самия Десиньори, който, в това за нас не съвсем изяснено време от неговия живот, скоро отново бе приятел, дори довереник на Кнехт.) След десетилетия на забрава при първата среща говорителят на управата, както обикновено, представи на магистрите новосформираната държавна комисия. Нашият майстор чу името Десиньори изненадан, дори засрамен, защото не можеше от пръв поглед да познае другаря от своята младост, когото не бе виждал от дълги години. И докато, отказвайки се от официалния поклон и поздрав, Десиньори приятелски протягаше ръка, Кнехт внимателно се вглеждаше в лицето му и се мъчеше да проникне в същността на промените, могли да го направят неузнаваем за един стар приятел. По време на заседанието неговият поглед често се спираше върху толкова познатото някога лице. Впрочем Десиньори се обръщаше към Кнехт на „вие“ и с магистърската му титла. И трябваше два пъти да го помолят, преди да се реши и си послужи със старото обръщение и отново да му говори на „ти“.
