Не бихме могли да кажем със сигурност по какъв начин магистърът постепенно спечели доверието на своя приятел, нека всеки от нас, който познава спокойната веселост на магистъра и неговата мила кротост, си го представи по свой начин. Кнехт не се отказа да привлече Плинио, а кой би могъл да устои дълго, щом като той сериозно бе решил да постигне това.
Накрая, няколко месеца след онази първа среща, Десиньори прие повтаряната неведнъж покана да посети Валдцел и в един облачно-ветровит есенен следобед двамата пътуваха през постоянно менящата се в играта на светлина и сянка околност към местата от времето на ученическите години и приятелството им. Кнехт спокойно-весел, неговият придружител и гост тих, но възбуден, тръпнещ, също както пустите ниви под слънцето и сянката, между радостта, че идва отново, и тъгата, че се бе отчуждил. Близо до селището те слязоха от колата и тръгнаха пеш по старите пътища, по които бяха вървели заедно като ученици, спомняха си за другари и учители и за някои от тогавашните разговори. Десиньори гостува само един ден на Кнехт, които бе обещал през целия този ден той да наблюдава всичките му служебни действия и разпоредби. Привечер — гостът искаше да си замине на следващата сутрин много рано — те седяха заедно в жилището на Кнехт сами и вече почти в атмосферата на старата близост.
Денят, през който гостът час след час можа да наблюдава работата на магистъра, му направи силно впечатление. Тази вечер между двамата се поведе разговор, който Десиньори записа веднага след връщането си вкъщи. Макар разговорът да съдържа и отделни незначителни подробности, а може би на някои от читателите ще изглежда, че накърнява трезвостта на изложението ни, ние все пак бихме искали да го споделим така, както е записан:
