Така се изразява Десиньори и явно има основание за удивление и благодарност. Може би не е толкова трудно с помощта на нашите утвърдили се отдавна методи момчета и юноши да бъдат възпитани в стила на живот на ордена, обаче да превъзпитаваш мъж, който вече наближава петдесетте, е, разбира се, тежка задача, дори и когато той проявява много добра воля. Не че Десиньори стана образец на касталиец, но на Кнехт се удаде напълно това, което си бе предначертал: да го освободи от упоритостта и страшното бреме на неговата тъга, и душата му, станала прекалено чувствителна, наплашена, отново да се приближи до хармония и веселост, една част от лошите му привички да се заменят с добри. Естествено майсторът на играта на стъклени перли не извърши сам многото дребни неща, потребни за това; той обвърза апарата и силите на Валдцел и ордена с почетния гост, за известно време дори му изпрати вкъщи майстор по медитация от Хирсланд, седалището на ръководството на ордена, за постоянен контрол при неговите упражнения. Но планът и ръководството оставаха в собствените му ръце.
През осмата година от работата си като магистър, Кнехт за пръв път прие тъй често повтаряната покана на своя приятел да го посети в неговия дом в столицата. С разрешение на ръководството на ордена, чийто председател Александер му бе близък, той използва един празничен ден за посещението, от което очакваше много и въпреки това отлагаше цяла година, донякъде защото преди всичко искаше да бъде уверен в своя приятел и донякъде явно от естествена плахост: нали това беше първата му крачка в оня свят, от който другарят му Плинио донесе своята неизменна тъга и в който за него имаше толкова важни тайни. Кнехт намери модерната къща, с която неговият приятел бе заменил стария градски дом на Десиньори, управлявана от една солидна, много умна и сдържана дама, дамата обаче — във властта на хубавото, дръзко и по-скоро невъзпитано синче, около чиято личност, изглежда, тук се въртеше всичко и което като че ли бе усвоило от майка си едно властническо, с чувство на превъзходство и малко обезсърчително поведение към бащата. Впрочем тук бяха хладни и недоверчиви срещу всичко касталийско, но майката и синът не можеха да устоят много дълго на магистъра, чиято длъжност за тях бездруго съдържаше нещо тайнствено, свещено и легендарно. Но все пак при първото посещение отношенията им бяха крайно сковани и принудени. Кнехт се държеше като наблюдател, мълчеше, изчаквайки, дамата го прие с хладна, официална вежливост, но с дълбока съпротива, така както се приема разквартируван вражески висш офицер; синът Тито ни най-малко не се стесняваше от това, навярно той достатъчно често е бивал наблюдател или забавляващ се свидетел на подобни положения и извличал полза от тях. Баща му, изглежда, много по-усърдно играеше ролята на господар в дома, отколкото бе наистина. Между него и жената господстваше тон на кротка, внимателна, някак плаха, сякаш ходеща на пръсти вежливост, към която тя се придържаше далеч по-леко и по-естествено, отколкото той. По отношение на сина бащата проявяваше старание за приятелство, което момчето, явно свикнало, ту приемаше така, че да го използва, ту отхвърляше дръзко. С една дума, в цялата къща се чувстваше едно мъчително, виновно съжителство, душно от потисканите пориви, изпълнено със страх от смущения и избухвания, винаги напрегнато, и стилът на държане и говор, както стилът на целия дом, беше прекалено изискан и нагласен, като че ли защитният вал срещу възможните нахлувания и нападки не бе могъл да се изгради достатъчно здрав, с дебели и сигурни стени. Кнехт си отбеляза още едно наблюдение: голяма част от възвърнатата веселост на Плинио отново бе изтрита от лицето му; той, който във Валдцел или в сградата на ръководството на ордена в Хирсланд изглеждаше, че е свалил бремето си и че се е освободил от тъгата, сега тук, в собствения си дом, стоеше отново в сянка и предизвикваше критика, както и състрадание. Къщата беше хубава и свидетелстваше за богатство и изтънченост, всяко помещение, обзаведено съобразно размерите му, издържано в приятно съчетание от два или три цвята, тук и там — скъпи художествени предмети, на които Кнехт с удоволствие спираше поглед; но всички тези носещи наслада на очите неща накрая му изглеждаха прекалено хубави, прекалено съвършени и обмислено добре подредени, без развой, без история, без обновление, и той долови, че и тази красота на помещенията и предметите имаше смисъла на заговор, на защитен жест и че тук стаи, картини, вази и цветя обграждат и придружават живот, който копнее за хармония и красота, без да може да я постигне другояче освен в грижите за една толкова хубаво съчетана обстановка.
