Кнехт излезе радостен от килията, но по пътя в нощната пустота на коридори и дворове, на селището, отново бе обзет от сериозност, сериозността на прощаването. Сбогуването с нещо винаги събужда възпоменания и по тези коридори сега го навести споменът за времето, когато той, още момче, като новопристигнал ученик направи своята първа, изпълнена с предчувствия и надежди, обиколка на Валдцел и на Vicus Lusorum и едва сега, сред вечернохладните и мълчаливи дървета и постройки усети пронизващо и болезнено, че вижда всичко това за последен път, за последен път долавя затихването и унасянето в сън на така оживеното през деня селище, за последен път вижда слабата светлинка над къщата на портиера да се отразява в басейна на фонтана, за последен път гледа нощните облаци да се носят над дърветата в неговата магистърска градина. Бавно Кнехт преброди всички алеи и кътчета на селището на играчите, изпита потребност още веднъж да отвори вратата на градината и да влезе в нея, но не носеше ключа със себе си. Това му помогна бързо да отрезвее и да се опомни. Върна се в жилището си, написа още няколко писма, между тях едно известие до Десиньори за пристигането си в столицата, после в грижлива медитация се освободи от душевните вълнения на този час, за да има утре достатъчно сили за последното си дело в Касталия — разговора с ръководителя на ордена.
На другата сутрин магистърът стана в обичайния час, поръча кола и замина, само неколцина забелязаха неговото отпътуване, но то никому не направи особено впечатление. Той пътуваше към Хирсланд в напоеното с първата ранноесенна мъгла утро, пристигна към обед и се обади да уведомят магистър Александер, председателя на ръководството на ордена. Със себе си носеше завито в кърпа красиво метално ковчеже, което бе извадил от едно тайно чекмедже в своята канцелария и което съдържаше атрибутите на неговата власт, печатите и ключовете.
В „голямата“ канцелария на ръководството на ордена го посрещнаха малко изненадани, едва ли някому би дошло наум, че един магистър може да се яви тук без предварително съобщение или покана. По поръка на ръководителя на ордена го нагостиха, в старата аркада на манастирския двор му отвориха една килия за почивка и му съобщиха, че достопочтеният се надява след два или три часа да се освободи и го приеме. Кнехт поиска да му дадат един екземпляр от правилника на ордена, седна и изчете цялата брошура и за сетен път се увери, че намерението му е естествено и законно, но в действителност и в този час още му изглеждаше невъзможно да облече в думи неговия смисъл и вътрешна справедливост. Той си спомни един израз от правилата, върху който бе размишлявал някога, в последните дни на младежката си свобода и студентството, преживяване от момента преди приемането му в ордена. Препрочете израза, задълбочи се в него и при това усети колко много в този час се различава от някак плахия млад репетитор, какъвто бе тогава. „Ако върховната колегия те назначи — така се казваше в оня пасаж от правилника — на някаква длъжност, то знай: всяко изкачване по стъпалата на длъжностите не е крачка към свободата, а към обвързването. Колкото по-голяма е властта на една длъжност, толкова по-строга е службата. Колкото по-силна е личността, толкова по-недопустимо е своеволието.“ Как някога всичко това му звучеше напълно завършено и недвусмислено, но колко много оттогава за него се бе изменило — дори преминало в пълната си противоположност — значението на някои думи, на тези така съдбовни слова, като обвързване, личност, своеволие. И все пак колко красиви, ясни, установени и удивително внушителни биха тези изрази и как на един млад интелект можеха да се виждат абсолютни, неподвластни на времето и истинни до корен! О, и те биха останали такива, стига само Касталия да беше светът, целият, разнообразен и въпреки това неделим, вместо да бъде само един малък свят в света или един по-смел и по-насилнически кът от него! Ако земята би била елитно училище, ако орденът би бил общност на всички хора и председателят на ордена — бог, колко съвършени биха били тогава тези изречения и целият правилник! Ех, ако би било така, колко прелестен, цъфтящ и невинно красив би бил животът! А някога той наистина беше, някога Кнехт можеше да гледа така на всичко това и така да го възприема: ордена и касталийския дух като божествени и абсолютни, провинцията като свят, касталиеца — като човечество, а некасталийската част на цялото — един вид детски свят, някакво подготвително стъпало към провинцията, праземя, която чака последната култура и избавлението, която гледа към Касталия със страхопочитане от долу на горе и от време на време допуска любезни посещения на пратеници от рода на младия Плинио.
