— Естествено — каза колебливо председателят, — но за мен загадката не се решава с това. Ако вашите напомняния, разбуждащи викове, предупреждения е трябвало да стигнат до колегията, защо тогава сте отслабили или дори застрашили въздействието на златните си думи, свързвайки ги с една частна молба, молба, в чието изпълнение и изпълнимост сам не сте вярвали истински? Засега още не разбирам това. Но сигурно ще се изясни, когато обсъдим всичко докрай. Във всеки случай слабата страна на вашето послание е тъкмо там, в свързването на молбата с тези разбуждащи викове, напомнянето с жалбата. Надявам се, че не сте разчитали да използвате молбата като средство за пренасяне на предупредителната ви реч. Бихте могли устно или писмено достатъчно лесно да се доберете до своите колеги, щом сте смятали за необходимо те да бъдат разтърсени душевно. А молбата ви би тръгнала по своя собствен служебен път.
Кнехт го погледна приветливо.
— Да — каза той с лекота. — Може да имате право. Но вгледайте се още веднъж в тази объркана работа! Нито напомнянето, нито молбата е нещо всекидневно, привично и естествено, но и двете са свързани още с това, че са необикновени, възникнали от неволя и се поставят извън общоприетото. Не е нито обикновено, нито нормално, че без настойчива външна причина един човек внезапно почва да заклина колегите си да си спомнят своята смъртност и проблематичността на цялото съществуване, а още по-малко обичайно и всекидневно е един касталийски магистър да иска да заема учителска длъжност извън провинцията. Дотолкова двете съдържания на моето послание прилягат едно към друго чудесно. По мое мнение читателят, който действително би взел цялото послание сериозно, след прочитането му би стигнал до следния извод: в случая един малко чудат мъж не само се залавя да оповести своите предчувствия и да проповядва на колегите си, но за този човек, с всички негови мисли и притеснения, това е страшно сериозно, той е готов да зареже своята длъжност, титлата, миналото си и да почне отначало на едно скромно място, наситил се на знатност, на покой, на уважение и авторитет, иска да се избави от тях или горещо желае да ги захвърли. От този резултат — аз все още се опитвам да вникна в мислите на читателя на моето послание — тогава, струва ми се, биха били възможни два извода: авторът на тази морална проповед за съжаление е малко побъркан, следователно вече не бива да влиза в сметката като магистър, или: тъй като авторът на тази досадна проповед видимо не е побъркан, а нормален и здрав, зад неговите поучения и черногледства трябва да се крие нещо повече от каприз и приумица, именно една реалност, една истина. Така долу-горе си представях процеса в главата на читателя и следва да призная, че съм сгрешил. Вместо моята молба и призивът ми за пробуждане да се подкрепят и засилват взаимно, те не са взети сериозно и са сложени настрана. От това неприемане на посланието аз не съм нито много натъжен, нито истински изненадан, защото всъщност, трябва да го повторя, въпреки всичко го очаквах и в основата си, също трябва да призная, за мен това отхвърляне е и заслужено. Моята молба, в чийто успех не вярвах, беше един вид хитрина, един жест, формалност.
Лицето на магистър Александер беше станало още по-сериозно и почти мрачно. Но въпреки това той не прекъсна Кнехт.
— Моето състояние не бе такова — продължи той, — че при изпращането на посланието сериозно да се надявам на благоприятен отговор и да го чакам с радост, но и не можех да приема отрицателния отговор като по-високо решение и послушно да му се подчиня.
— Не бяхте готов да приемете отговора на вашата колегия като върховно решение, правилно ли съм ви чул, магистър? — прекъсна го председателят, като остро подчертаваше всяка дума. Явно едва сега той бе открил цялата сериозност на положението.
Кнехт леко се поклони.
— Разбира се, правилно сте чули. Беше така, че аз едва ли можех да вярвам в изгледа за успех на молбата ми, но въпреки това мислех, че трябва да я изложа, за да спазя реда и формата. По този начин в ръцете на многоуважаемата колегия аз давах до известна степен една възможност да приключи работата със снизхождение. Ако тя не беше склонна на подобно решение, то още тогава бях готов да не допусна да ме залъгват, успокояват, а да действам.
— И как да действате? — попита Александер с тих глас.
— Така, както ми нашепват сърцето и разумът. Бях решен да напусна длъжността си и да се заема с някаква дейност извън Касталия, и без поръчение или отпуск от колегията.
