Колко странно се стекоха нещата и край него самия, Йозеф Кнехт, и собствения му дух! Не гледаше ли в ранните времена, дори до вчера, на онова присъщо му схващане и познание, на онова преживяване на реалността, което означаваше като „пробуждане“, проникване в сърцето на света, крачка по крачка, все към средоточието на истината, като на нещо, така да се каже, абсолютно, като на път или нахлуване, което в действителност трябва да премине само постепенно, но което като идея беше непрекъснато и праволинейно? Нали някога в младостта едно „пробуждане“ му се струваше напредък и безусловно ценно и правилно да уважава външния свят в образа на Плинио, а сам съзнателно и строго да се дистанцира от него като касталиец? И отново бе напредък и истинност, когато сам след дългогодишно съмнение реши да се посвети на играта на стъклени перли и живота във Валдцел. И отново, когато беше поканен от майстор Томас да заеме длъжност и посредством майстора по музика да бъде приет в ордена, а по-късно и обявен за магистър. Това бяха само малки или големи стъпки по един на вид праволинеен път — и все пак сега, към края на този път, той в никакъв случай не стоеше в сърцето на света и в душата на истината, а и сегашното „пробуждане“ беше само едно отваряне на очите, идване на себе си сред нови обстоятелства, някакво примиряване с нови положения. Същата строга, ясна, недвусмислена, неотклонна пътека, която го бе водила към Валдцел, към „Мариафелс“ и към ордена и магистърската длъжност, сега отново го водеше извън тях. Това, което бе последица от акта на „пробуждане“, едновременно беше и низ от сбогувания. Касталия, играта на стъклени перли, магистърската длъжност бяха теми, които той трябваше да видоизмени и осъществи, един простор, който следваше да премине. Те вече лежаха зад него. И явно, че някога, когато Йозеф мислеше и действаше противно на това, което днес мисли и върши, вече бе съзнавал или най-малкото подозирал нещичко за съмнителното положение на нещата: нали той бе поставил над онова стихотворение, което написа още като студент и в което ставаше дума за стъпала и сбогуване, призива за „Трансценденция!“.
Така неговият път бе вървял в кръг или по елипса, или спирала, може би както винаги — само не праволинейно, защото правата линия явно принадлежи единствено на геометрията, не на природата и на живота. Той добросъвестно откликваше на самонапомнянето и самоокуражаването от стихотворението и дълго след като бе забравил самите строфи и тогавашното „пробуждане“, наистина не съвършено и не без колебания, съмнения, пристъпи на чувства и борби; но Кнехт премина стъпало подир стъпало, пространство след пространство, смел, съсредоточен и доста бодър, не така лъчезарен, както старият майстор по музика, но все пак без да е уморен и посърнал, без да а отцепник и неверник, и ако сега той действаше привидно в разрез с целия морал на ордена, в интерес на собствената си личност, следователно своеволно, това също беше в духа на смелостта и музиката, стегнато и ведро, пък с останалото да става каквото ще. Само да можеше всичко, което нему се виждаше толкова явно, да изясни и докаже на другите: а именно „своеволието“ на сегашното му действие служи на истината и всъщност е покорство, той не се устремява към нова свобода, но към нови, непознати и злокобни обвързвания, не е беглец, а призован, не е своеволник, а покоряващ се, не е господар, а жертва! И как тогава би стоял въпросът с добродетелите, с ведростта, с проявата на такт и смелост? Те щяха да бъдат нищожни, но ще продължат да съществуват. И ако човек вече нямаше да върви, а само да бъде воден, ако вече нямаше своеволно надвишаване на опита и сетивното възприятие, а само едно въртене в пространството около оня, който стои в средата му, то добродетелите пак устояваха и запазваха своята стойност и своето вълшебство, те се изразяваха в готовността да кажеш „да“ вместо „не“, да се подчиниш вместо да се отклониш, а може би малко и в това да мислиш и действаш така, сякаш си господар, сякаш си деен и приемаш живота и самоизмамата, тези отражения, без да ги подлагаш на проверка привидно като самоопределение и отговорност, и още така, като че ли по неизвестни причини всъщност си създаден повече за действие, отколкото за познание, че си по-инстинктивен, отколкото духовен. Ох, да можеше да поговори за това с отец Якобус!
