Мисли или мечти от подобен род бяха отзвук от неговата медитация. Струваше му се, че при това „пробуждане“ въпросът не е до истина и познание, а до действителността и нейното изживяване и съществуване. С „пробуждането“ не проникваше по-близко до сърцевината на нещата, до истината в тях, човек обхващаше, развиваше, изстрадваше само отношението на собственото си „аз“ към моментното положение на тези неща. При това той не стигаше до закони, а до решения, не попадаше в центъра на света, а в центъра на собствената си личност. Ето защо и преживяното в такъв момент толкова малко можеше да бъде споделено и така странно се изплъзваше от възможността да бъде разказано и формулирано; като че ли вестите от тази сфера на живота не се числяха към целите на езика. Само по изключение можеше да се отиде малко по-напред, тогава оня, който би го разбрал, би бил човек в подобно състояние, човек, който страда заедно с него или се „пробужда“. Малко повече би го разбрал явно Фриц Тегулариус, още по-дълбоко би стигнало разбирането на Плинио. Кого другиго можеше да назове? Никого.
Взе да се здрачава. Кнехт бе съвсем унесен и изолиран от света в играта на своите мисли, когато се почука на вратата. И тъй като не се оборави веднага и не отговори, оня, който стоеше пред вратата, изчака малко и се опита повторно да похлопа леко.
Сега Кнехт отговори, стана, тръгна с пратеника, който го въведе в сградата на канцеларията и без по-нататъшно обаждане в кабинета на председателя. Майстор Александер го посрещна.
— Жалко — каза той, — че идвате без предварително съобщение; затова и се наложи да чакате. Изгарям от нетърпение да узная какво ви води насам тъй неочаквано. Не е нещо лошо, нали?
Кнехт се усмихна:
— Не, нищо лошо. Но наистина ли идвам неочаквано и съвсем ли не можете да си представите какво ме води?
Александер го погледна сериозно, със загриженост в очите.
— Е, да — каза той, — мога да си представя едно или друго. Тъкмо тези дни например си мислех, че случаят с вашето послание положително за вас не ще да е приключен. Колегията трябваше да ви отговори накратко, в един за вас, Domine, може би разочароващ смисъл и тон.
— Не — каза Йозеф Кнехт. — Всъщност аз едва ли очаквах нещо различно от това, което по смисъл съдържа отговорът на колегията. А що се отнася до тона, тъкмо той ми подейства благотворно. По писмото разбирам, че то е струвало на автора усилия, едва ли не мъка, и че той е изпитвал потребност да примеси към неприятния и някак засрамващ ме отговор, няколко капки мед, което естествено му се е удало отлично и за което съм му благодарен.
— И значи ли, че вие, многоуважаеми, сте приели съдържанието на писмото?
— Запознах се с него, разбира се, и в основни линии го схванах и одобрих. Отговорът естествено не можеше да донесе нищо друго освен отказ на моята молба, свързан с едно кротко предупреждение. Моето послание беше нещо необичайно и за колегията истински неудобно, никога не съм се съмнявал в това. Но то, доколкото съдържаше и една лична молба, вероятно не бе съчинено достатъчно целесъобразно. И аз едва ли можех да очаквам друго — само отрицателен отговор.
— На нас ни е приятно — каза председателят на ръководството на ордена с една нотка на острота, — че вие така приемате ответа и следователно писмото ни не ви е изненадало в болезнен смисъл. Това ни е много приятно. Но все още не разбирам едно. Ако при съчиняването и изпращането на вашето послание — правилно ли ви разбирам? — вече не сте вярвали в успеха и положителния отговор, дори сте били предварително убеден в неуспеха, защо все пак сте го изпратили, още повече, че ви е струвало твърде много труд да го съчините, препишете на чисто и изпратите.
Кнехт го гледаше приветливо, докато отговаряше:
— Господин председател, моето послание имаше две съдържания, две намерения и аз не вярвам, че и двете са съвсем напразни и неуспешни. То съдържаше една лична молба за освобождаване от длъжността ми и за използване на моите сили на друго място; тази лична молба смея да разглеждам като нещо относително странично, всеки магистър следва, доколкото е възможно, да оставя на заден план личните си дела. Молбата ми беше отхвърлена, мога да се примиря с това. Но моето послание съдържаше още много други неща освен онази молба, обхващаше куп факти, някои мисли, смятах за свой дълг да осведомя колегията за тях и да ги предложа на нейното внимание. Всички магистри, или поне мнозинството от тях, са прочели изложението ми, за да не кажа предупреждението ми, и ако естествено повечето от тях са приели тази храна неохотно и са се отнесли към нея по-скоро с отвращение, то все пак те са го прочели и са узнали каквото бих желал да им кажа. Това, че те приемат посланието с неодобрение, в моите очи не е неуспех, аз не търсех одобрение и съгласие, много повече целях да предизвикам тревога и разколебаване. Бих съжалявал много, ако по изказаните от вас причини се откажех да изпратя посланието. Независимо дали е въздействало повече, или по-малко, все пак е било едно разбуждане, един призив.
