Ръководителят на ордена притвори очи и като че ли престана да слуша. Кнехт разбра: той изпълняваше онова упражнение, с чиято помощ хората от ордена в случай на внезапна опасност и заплаха се опитват да запазят вътрешното си спокойствие и самообладание и което е свързано с двукратно много продължително задържане на дишането при празни дробове. Той гледаше лицето на мъжа, за чието неприятно положение съзнаваше, че е виновен, леко да побледнява, после, при бавното поемане на въздух с помощта на коремните мускули, отново да добива своя цвят, виждаше, че очите на обичания, многоуважаван човек отново се отварят и че за момент гледат някак втренчено и безучастно, но веднага след това по-будно и по-бодро; с някакъв лек страх Кнехт гледаше тези ясни, винаги овладявани, привикнали на строгост очи на човек, който бе еднакво велик както в покорството, така и в повеляването; тези очи сега се насочваха към него и го наблюдаваха с невъзмутима хладина, измерваха го, пронизваха го. Трябваше дълго мълком да издържи този поглед.
— Смятам, че съм ви разбрал — каза накрая Александер с по-спокоен глас. — От доста дълго време сте били изморен от длъжността или от Касталия, или ви е измъчвал копнеж по живота в света. Решили сте да се вслушате повече в това настроение, отколкото в законите и вашите задължения, не сте изпитали потребността да ни се доверите и да потърсите съвет и подкрепа от ордена. И, значи, само за да спазите една формалност и да облекчите съвестта си, сте отправили онова послание към нас, една молба, която сте знаели, че не можем да приемем, но на която, ако работата станеше предмет на дискусия, можехте да се позовете. Да приемем, че сте имали причина за вашето необичайно държане и намеренията ви са били почтени, заслужавали са внимание, аз изобщо не мога да си го представя другояче. Но как бе възможно, с такива мисли, с такава жажда и решение в сърцето, вътрешно вече отстъпник, толкова дълго време мълчешком да останете на своята длъжност и външно да продължавате да я изпълнявате безпогрешно.
— Аз съм тук — каза майсторът на играта на стъклени перли с неизменна приветливост, — за да обсъдя с вас всичко това, да ви отговоря на всеки въпрос и тъй като вече съм поел пътя на своеволието, възнамерявам да не напусна Хирсланд и самия дом, преди да съм уверен, че донякъде сте разбрали положението и действията ми.
Майстор Александер се замисли.
— Значи ли това, че вие очаквате някога да одобря вашето държане и плановете ви! — попита тогава колебливо той.
— Ах, за одобрение съвсем не мисля. Надявам се и очаквам да бъда разбран от вас и да си запазя един остатък от уважението ви и когато си тръгна оттук. Това е единственото сбогуване в нашата провинция, което ми предстои. Днес напуснах завинаги Валдцел и селището на играчите.
Александер отново затвори за няколко секунди очи. Откровенията на този човек, когото не можеше да разбере, идваха толкова смайващи.
— Завинаги ли? — попита той. — Значи, вие изобщо не мислите да се върнете към длъжността си. Трябва да ви кажа, че умеете да изненадвате. Един въпрос, ако е позволено. Смятате ли се всъщност още за майстор на играта на стъклени перли, или не?
Йозеф Кнехт посегна към ковчежето, което беше донесъл със себе си.
— Бях довчера — каза той — и смятам, че днес ще бъда освободен, след като връча на вас и на колегията печатите и ключовете. Те са в безупречно състояние и в селището на играчите, ако отидете да надзърнете, ще заварите пълен ред.
Срещу него председателят на ордена бавно се надигна от стола, изглеждаше уморен и сякаш остарял изведнъж.
— За днес ще оставим вашето ковчеже тук — каза той сухо. — Ако връщането на печатите трябва да означава едновременно и освобождаване от длъжността, то бездруго аз не съм компетентен, би следвало да присъства най-малкото една трета от цялата колегия. По-рано вие толкова добре разбирахте старите обичаи и традиции, не мога така бързо да свикна с този нов начин. Може би ще имате любезността да ми оставите време до утре сутринта, преди да продължим разговора си.
— Аз съм напълно на ваше разположение, многоуважаеми. Вие ме познавате, знаете и уважението, което храня към вас от няколко години, повярвайте ми, това с нищо не се е променило. Вие сте единственият човек, с когото се сбогувам, преди да напусна провинцията, и то не е само заради вашата длъжност, като председател на ръководството на ордена. Така както полагам в ръцете ви отново печата и ключовете, така се надявам, когато най-после си изкажем всичко, Domine, чрез вас да бъда освободен и от обета си като член на ордена.
Александер го погледна в очите тъжно и изпитателно и потисна една въздишка.
— Оставете ме сега сам, многоуважаеми, за един ден вие ми създадохте достатъчно грижи и достатъчно материал за размисъл. Стига за днес. Утре ще продължим разговора, елате отново тук един час преди обеда.
