Кнехт, усмихнат, му стисна ръката, момчето го въведе в къщата, където ги поздрави слугинята и им обеща скоро да вечерят. След това той, отдавайки се на една необичайна потребност, преди вечерята полежа малко на канапето; едва сега съзна, че е странно уморен от красивото пътуване с колата, просто изтощен, и докато през цялата вечер бъбреше с ученика си, разглеждаше сбирките от планински цветя и пеперуди, които той му показваше, умората се засили; Кнехт почувства дори нещо като шемет и една никога преди неусещана празнота в главата, досадна слабост и неравномерност на сърдечния пулс. Но въпреки всичко остана с Тито до уговореното време за сън и полагаше усилия той да не забележи, че не му е добре. Ученикът малко се удивляваше на това, че магистърът не отваряше дума за започване на занятията, за програма на часовете, за бележките от последната учебна година и други неща от този род; дори когато Тито се осмели на един опит да използва доброто настроение и предложи за утре сутринта по-голяма разходка, за да запознае учителя с новата околност, предложението беше прието приятелски.
— Радвам се за този излет — добави Кнехт — и веднага ще ви помоля за една услуга. Разглеждайки вашия хербарий, можах да забележа, че знаете много повече за планинските растения, отколкото аз. Между другото, цел на нашия съвместен живот е взаимно да обменим и уеднаквим нашите познания; нека почнем с това, че вие ще ме препитате за моите незначителни ботанически познания и ще ми помогнете да се придвижа малко по-напред в тази област.
Когато двамата си пожелаха лека нощ, Тито беше особено доволен, изпълваха го добри намерения. Отново магистър Кнехт му бе харесал много. Без да си служи с големи думи, като наука, добродетел, благородство на духа и други такива, каквито преподавателите в училище употребяваха с удоволствие, в характера и словата на този ведър, приветлив човек имаше нещо, което задължаваше и призоваваше благородните, добрите, рицарските, възвишените стремежи и сили. Можеше да бъде удоволствие, да, дори заслуга да измамиш и надхитриш един обикновен даскал, но за този човек изобщо нямаше да се сетиш за подобно нещо. Той беше, да, какво всъщност беше той? Тито се замисли над това, какво именно харесваше и какво едновременно му импонираше в този чужд човек, и намери, че то беше неговото благородство, неговата знатност, неговото властничество. Преди всичко именно това го привличаше. Господин Кнехт беше знатен, беше господар и благородник, макар че никой не знаеше фамилията му и бе възможно баща му да е бил обущар. Той беше по-благороден и по-знатен, отколкото повечето мъже, които Тито познаваше, по-благороден и по-знатен от неговия баща. Младежът, който високо ценеше патрицианските влечения и традиции на своя род и който не прощаваше на баща си, че се бе отклонил от тях, тук за пръв път срещаше духовното, благородството по възпитание, онази власт, която при щастливи обстоятелства понякога можеше да въздейства само като чудо и с прескачането на дълга поредица прадеди и поколения, в течение на един-единствен човешки живот да превърне някакво плебейско дете във високо благороден човек. В пламенния и горд младеж трепна прозрението, че да принадлежи към този вид благородническо съсловие и да му служи, може би ще бъде за него дълг и чест, че може би тук му се явява и се въплъщава във фигурата на този учител, който при цялата си кротост и приветливост е властник до мозъка на костите си, нещо, което ще го приближи до смисъла на неговия живот и е определено да му постави цели.
След като бе придружен до своята стая, Кнехт не си легна веднага, макар че много му се искаше. Вечерта му струваше усилия, беше му тежко, тягостно пред младия мъж, който без съмнение го наблюдаваше добре, да напряга всичките си сили, да не би с израз, поведение и глас да допусне той да забележи нещо от неговата странна, междувременно засилила се умора, лоша настроеност или болест. И все пак, изглежда, че му се удаде. Сега обаче той трябваше да пресрещне и овладее тази празнота, това неразположение, това леко чувство на шемет, някаква смъртна умора, която едновременно беше и неспокойствие, като първо я открие и разбере. Това не му се удаде толкова трудно, макар и след доста време. Неговото болестно състояние, както сам намери, нямаше друга причина освен днешното пътуване, което за толкова кратко време го изведе от равнината в местност на височина, както изглежда, над две хиляди метра. Непривикнал с пребиваването на такива височини, като се изключат няколкото краткотрайни излета през ранната му младост, явно понасяше трудно подобно бързо изкачване. Вероятно неразположението му ще продължи най-малко един или два дни и ако тогава действително не мине, е какво, ще трябва да се върне вкъщи с Тито и със слугинята, ала така ще осуети плана на Плинио за красивия „Белпунт“. Ще бъде жалко, но няма да е голямо нещастие.
