С дихателните упражнения, за които Кнехт даде строга ритмични команда, благотворно отклони приятеля си от неговото самоизмъчване, а след това намери, че е склонен да изслуша разумните съображения и отново да се избави от прекомерния страх и загрижеността. Двамата отидоха в стаята на Тито; Кнехт с удоволствие разглеждаше безразборно натрупаните богатства на момчето, той посегна към една книга, която стоеше на нощната масичка до леглото, и видя, че от нея стърчи лист хартия, и виж ти, това беше бележка, една вест от изчезналия. Протегна листчето на Десиньори и се усмихна, сега и неговото лице отново просветля. В бележката Тито съобщаваше на родителите си, че тази сутрин станал много рано и щял да отпътува за планината сам, където в „Белпунт“ щял да чака новия си учител. Нека, преди отново тягостно да ограничат неговата свобода, му позволят малко удоволствие, непреодолимо желаел да не предприема това красиво непродължително пътуване, придружен от учителя и вече като надзираван и пленник.
— Съвсем понятно — каза Кнехт, — следователно аз ще тръгна утре и ще го намеря в твоята вила. А сега първо иди при жена си и й занеси новината.
През остатъка от деня настроението в къщата бе по-весело и спокойно. Същата вечер Кнехт по настояване на приятеля си му разказа накратко за събитията от последните дни и особено за двата си разговора с майстор Александер. В тази вечер той записа и оня чудноват стих на едно листче, което днес е притежание на Тито Десиньори, Поводът за това бе следният: преди вечерята домакинът го остави за пял час сам. Кнехт видя един шкаф, пълен със стари книги, който събуди неговото любопитство. И това беше едно от удоволствията, от които бе отвикнал и почти забравил в дългите години на въздържание, сега то дълбоко му напомняше за студентските години: да стоиш пред неизвестни книги и да посегнеш към някоя наслуки, да попрелистиш тук и там, да вземеш друга, чиято позлата или името на автора й, чийто формат или цвят на кожената подвързия ти допадне. С удоволствие той пробяга с поглед първо по заглавията върху гърбовете на книгите и установи, че има пред себе си само произведения на художествената литература от деветнадесети и двадесети век. Накрая взе един том, подвързан в избледняло ленено платно, чието заглавие „Мъдростта на брахманите“ го привлече. Отначало прав, след това седейки, прелисти книгата, която съдържаше няколко стотици поучителни стиха, едно куриозно съжителство на даскалска приказливост и същинска мъдрост, на философстване и истински поетичен дух. На тази странна и вълнуваща книга в никакъв случай не липсваше езотеричност, така му се стори, но тя стоеше в груби, в домашно изпечени блюда и най-хубавите в нея не бяха ония стихове, в които действително се стремеше да получи очертание една поука или мъдрост, а ония, в които бе намерил израз духът на поета, неговата любвеобилност, честността му, обичта към хората, неговият чист граждански характер. Като се опита да проникне в книгата с една особена смесица от уважение и наслада, пред очите му се мярна строфа, която той прие със задоволство и съгласие, и тя, сякаш усмихвайки се, му кимаше и като че ли му бе изпратена тъкмо за този ден. Строфата гласеше:
Той изтегли чекмеджето на писалището, потърси и намери лист хартия и записа строфата на него. По-късно го показа на Плинио и добави:
— Стиховете ми харесаха, в тях има нещо особено. Така сухо и едновременно така интимно! Те много добре подхождат и на моето настроение, и на състоянието ми в момента. Макар да не съм градинар и да нямам желание да посвещавам дните си на грижата за някакво рядко растение, то все пак аз съм учител и възпитател и съм на път да осъществя задачата си, на път съм към детето, което искам да възпитавам. Толкова много се радвам на това! Що се отнася до автора на тези стихове, поетът Рюкерт, то той вероятно е имал едновременно тези три благородни увлечения: на градинаря, на възпитателя и на автора, и може би тъкмо последното за него било първо, макар да го назовава на сетното и най-незначително място, и той е толкова влюбен в предмета на своята страст, толкова нежен, че не го нарича книга, а книжица. Колко трогателно е това!
Плинио се усмихна.
— Кой знае — каза той — дали красивото умалително не е просто похват, тъй като авторът искал вместо двусричната да употреби трисрична дума.
