Поприказваха още малко за това-онова, после чуха стъпки отвън, вратата се отвори и влезе някой, но не беше нито Тито, нито пратеното за него момиче. Появи се майката на Тито, госпожа Десиньори. Кнехт се изправи, за да я поздрави, тя му протегна ръка и се усмихна с една някак измъчена приветливост, докато той видя, че зад тази вежлива усмивка лежи израз на загриженост или яд. Едва изговорила няколко приветствени думи, тя се обърна към мъжа си и стремително даде воля на това, което тежеше на душата й.
— Наистина е мъчително — възкликна тя, — представи си, момчето изчезна и никъде не можем да го намерим.
— Е, трябва да е излязъл — успокои я Плинио. — Скоро ще се върне.
— За съжаление, едва ли — каза майката. — Няма го още от сутринта. Забелязах това рано преди обяд.
— А защо аз го узнавам едва сега?
— Естествено, защото всеки час очаквах, че ще се върне и не исках напразно да те вълнувам. Отначало не мислех, че е нещо лошо, предполагах, че е отишъл да се разхожда. Едва когато и на обяд не се върна, почнах да се тревожа. Ти днес не обядва вкъщи, иначе щеше да го узнаеш тогава. А и по това време се мъчех да си внуша, че е само една небрежност от негова страна да ме остави да го чакам толкова дълго. Но явно, не е.
— Позволете ми един въпрос — каза Кнехт. — Знаеше ли младият човек за моето скорошно пристигане и за вашите намерения по отношение на него и мене?
— Разбира се, господин магистър, и той дори изглеждаше почти доволен. Най-малкото му беше по-приятно, че вие ще бъдете негов учител, отколкото още веднъж да бъде изпратен в някакво училище.
— Е, тогава всичко е добре — каза Кнехт. — Вашият син, синьора, е привикнал на твърде голяма свобода, особено в последно време, и е понятно, че изгледът да има възпитател и надзирател му се видял по-скоро фатален. И така, решил да побегне миг, преди да бъде предаден на новия учител, може би по-малко с надеждата действително да се изплъзне на своята съдба, отколкото с мисълта, че при едно отлагане няма да загуби нищо. И освен това навярно е искал да даде един урок на родителите си и на намерения от тях учител и да покаже, че противостои на целия свят на възрастните и на учителя.
На Десиньори беше твърде приятно, че Кнехт не вземаше трагично случая. Но той самият бе обзет от грижа и безпокойство, с любвеобилното си сърце смяташе за възможно синът да бъде застрашен по всякакъв начин. „Може би — казваше си той — бягството на Тито е най-сериозно, може би той замисля да се самоубие?“ Ах, всичко пропуснато или направено погрешно във възпитанието на това дете, изглежда, сега си отмъщаваше тъкмо в мига, когато се надяваха да го поправят.
Въпреки съвета на Кнехт бащата настоя, че трябва да се предприеме, да се направи нещо; чувстваше се неспособен да посрещне удара със страдание и бездействие и изпадна в нетърпение и нервна възбуда, която неговият приятел вежливо осъди. Така решиха да изпратят хора в няколко къщи, където от време на време Тито се срещал с връстници. Кнехт се зарадва, че госпожа Десиньори излезе да се разпореди за това и че той остана насаме с приятеля си.
— Плинио — заговори му той, — лицето ти е такова, сякаш са донесли сина ти мъртъв вкъщи. Той вече не е малко дете и нито ще го сгази кола, нито ще яде отровно биле. И тъй, стегни се, мили. Понеже синчето не е тук, позволи ми за минути вместо на него да предам урок на тебе. Наблюдавах те малко и намирам, че ти не си в най-добрата своя форма. В момента, в който един атлет понася необикновен удар или тежест, мускулатурата му като че ли от само себе си прави необходимите движения, отпуща се или се свива, което му помага да бъде господар на положението. Така трябваше и ти, ученико Плинио, в момента, когато те улучи ударът или онова, което ти пресилено взе за удар, да се насочиш към първото защитно средство, което се използва при душевна атака, към бавно, грижливо овладяно дишане. Вместо това ти дишаш като актьор, който следва да представи, че е потресен. Не си достатъчно добре въоръжен, вие, светските хора, изглеждате по много особен начин уязвими от всяко страдание и грижа. В състоянието има нещо безпомощно и трогателно, а понякога, особено когато се появява истинско страдание, със смисъла на мъченичество също и величаво. Но във всекидневието подобен отказ от защита не е оръжие; ще се погрижа за това някога, когато му е потребно, твоят син да бъде по-добре въоръжен. А сега, Плинио, бъди така добър и направи заедно с мен няколко упражнения, за да видя дали наистина вече си забравил всичко.
