Това общуване носеше различни плодове, за които и на нас, като изпреварим малко разказа, ни е позволено да кажем, или поне за оня плод, който бе най-скъп на Кнехт. Той узряваше бавно-бавно, растеше така скромно и недоверчиво, както семената на дърветата от високите планини, когато бъдат посадени долу в щедра равнина: тези семена, пренесени в добра почва и благоприятен климат, носят в себе си заложени сдържаността и недоверието, с които са раснали техните бащи, затова бавният растеж принадлежи към наследствените им качества. Така и мъдрият старец, свикнал с недоверие да претегля всяка възможност нещо да му повлияе, позволи само бавно, стъпка по стъпка, в душата му да пусне корен онова, което неговият млад приятел и колега от другия полюс му носеше като касталийски дух. Постепенно все пак то даде кълн в душата му и от всичко добро, което Кнехт бе изживял през годините в манастира, най-доброто и най-скъпото за него беше това скъдно, пораснало от изглеждащи отначало безнадеждни издънки доверие и саморазкритие на опитния старец, бавно кълнящото и още по-бавно зреещото признание на Якобус не само на този по-млад удивителен човек, а на всичко, което той имаше като характерно касталийско изваяние. Крачка по крачка младият, на вид почти ученик, слушател и студент, водеше отеца, който отначало произнасяше думите „касталийско“ или „играч на стъклени перли“ само в ироничен тон и даже ги използваше като ругателства, отначало към търпимостта, накрая към признание и уважение на значимостта, носена от този вид духовност, на ордена и опитите му да създава благородници на духа. Отецът престана да критикува дребнаво младостта на ордена, който, разбира се, със своите малко повече от две столетия стоеше по-назад от бенедиктинския с неговите едно и половина хилядолетия, престана да вижда в играта на стъклени перли само естетическа мода, а също и да отклонява като невъзможно за в бъдеще примерно едно сприятеляване или съюзяване на двата тъй различни по възраст ордена. Кнехт още дълго време не подозираше, че в това частично спечелване на отеца, което смяташе за свое лично щастие, властите виждаха върха на престоя и постиженията му в „Мариафелс“. От време на време той безплодно мислеше за всичко, как собствено изпълнява поръчението си в манастира, дали всъщност допринася с нещо и е полезен и дали изпращането му на това място, което отначало му се струваше като издигане и отличие, за което кариеристите около него му завиждаха, с времето не става безславен тих пост, едно избутване на мъртъв коловоз. Навсякъде човек може да научи нещо, защо не и тук? Но в смисъла на Касталия тукашният манастир, като се изключи единствено отец Якобус, не бе градина и образец на учеността, той не можеше със сигурност да установи дали с изолацията от играта на стъклени перли само сред задоволяващи се с малко дилетанти не беше почнал вече да ръждясва и изостава. При тази несигурност донякъде му помагаше липсата на кариеризъм, както и още тогава сравнително процъфтяващата amor fati. В крайна сметка животът като гост и скромен учител в този старчески муден манастирски свят му бе по-приятен, отколкото последните години във Валдцел в кръга на честолюбци, и ако съдбата пожелаеше завинаги да го остави на този малък далечен пост, той наистина би се опитал да промени нещо от своя живот тук, например да се помъчи да доведе един от приятелите си или най-малкото да измоли всяка година да получава по-продължителен отпуск, който да прекарва в Касталия, а в останалото да се задоволи със съществуващото положение.
