След близо две години Кнехт се бе така съвършено вживял в манастира, както можеше да успее един гост и аутсайдер. От време на време той помагаше на органиста да води своя малък хор за църковно пеене, една прастара, достойна, велика традиция, която по-нататък продължаваше да се развива съвсем скромно. В манастирския музикален архив беше попаднал на няколко находки и бе снел преписи от стари произведения, които изпрати във Валдцел и особено в Монтпор. Бе привлякъл малък клас от начинаещи играчи на стъклени перли, към които сега като най-усърден ученик принадлежеше младият Антон. Той наистина не беше научил абат Гервазиус на китайски, но все пак му бе предал манипулацията със стъблата от бял равнец и една по-добра метода за медитация над мъдростите в оракулската книга; абатът беше привикнал с него и отдавна бе изоставил първоначалните си опити да изкуши госта с пиене на вино. Докладите, които изпращаше всеки шест месеца в отговор на официалните запитвания на майстора на играта на стъклени перли, дали в „Мариафелс“ са доволни от Йозеф Кнехт, бяха пълни с похвали. В Касталия много по-внимателно от тези доклади се проучваха списъците с лекциите и бележките на участниците в курса на Кнехт, намираха равнището за скромно, но бяха доволни от начина, по който учителят бе съумял да се приспособи към това равнище, и изобщо към нравите и духа на манастира. Най-доволни и истински изненадани обаче касталийските власти бяха, без естествено да допуснат да се забележи това, от честото доверително и накрая даже приятелско общуване на Кнехт с прочутия отец Якобус.
