Разговорите им често прерастваха в истински дискусии, атаки и спорове, в началото естествено отец Якобус проявяваше по-голяма настъпателност. Но колкото по опознаваше духа на своя млад приятел, толкова по жал му беше, че този многообещаващ млад човек бе израснал без дисциплината на едно религиозно възпитание, а само с привидната дисциплина на интелектуално естетическата духовност. Това, което намираше за укорително в начина на мислене на Кнехт, пишеше за сметка на този „модерен“ касталийски дух, на неговата откъснатост от действителността, на склонността му към абстракциите на играта. И там, където Кнехт го изненадваше с неподправени, много сродни с неговия личен начин на мислене възгледи и изказвания, отецът тържествуваше, че добрата природа на приятеля му бе оказала толкова силна съпротива срещу касталийското възпитание. Йозеф приемаше критиката по отношение на Касталия много спокойно и там, където му се струваше, че в своята страстност старият господин отива твърде далеч, хладнокръвно отбиваше атаките му. Впрочем между пренебрежителните изказвания на отеца за Касталия имаше и такива, с които Йозеф донякъде трябваше да се съгласи, но по една точка, докато беше в „Мариафелс“, той напълно промени гледището си. Касаеше се за отношението на касталийския дух към световната история, за това, което отецът наричаше „пълна липса на исторически смисъл“.
— Вие, математиците и играчите на стъклени перли — подхващаше той, — така сте си нагласили и пречистили световната история, сякаш тя се състои само от история на духа и изкуството, вашата история е без кръв и действителен живот; вие сте запознати добре с упадъка на латинския синтаксис във второто или третото столетие, но нямате понятие за Александър, за Цезар или Исус Христос. Вие третирате световната история както математик математиката, където има само закони и формули, но никаква действителност, ни добро и зло време, ни вчера, ни утре, само едно вечно, плоско, математическо настояще.
— Но как може да се изучава история, без да се внесе в нея ред? — попита Кнехт.
— Разбира се, ред трябва да се внесе и в историята — каза буйно Якобус, — всяка наука между другото е систематизиране, опростяване, превръщане на несмилаемото за духа в смилаемо. Вярваме, че сме открили в историята няколко закона и се опитваме да се съобразяваме с тях при излагане на историческата истина. Приблизително така, както един анатом при дисекция на някакво тяло не застава пред напълно изненадващи го открития, предстои му само под епидермиса да намери органи, мускули, сухожилия и скелет, които потвърждават схемата, която предварително си е създал. Но ако той продължава да вижда само схемата и пренебрегне неповторимата, индивидуалната реалност на своя обект, то значи, че е касталиец, играч на стъклени перли, и подхожда математически към най-непригоден за математика обект. Който разглежда историята, според мене трябва да носи в себе си най-трогателна детска вяра в систематизиращата сила на нашия ум и методите ни, но освен и въпреки това да изпитва уважение пред необозримата истина, реалност и неповторимост на събитията. Да се занимаваш с история, драги мой, не е шега и безотговорна игра. Да се занимаваш с история, изисква предварително да знаеш, че си се устремил към нещо невъзможно, но все пак необходимо и крайно важно. Да се занимаваш с история, значи, да се оставиш на хаоса и въпреки това да съхраниш вярата си в реда и смисъла. Това е много сериозна задача, млади човече, а навярно и трагична.
От думите на Отеца, които Кнехт споделя тогава в писмо до свои приятели, може да се приведе още нещо характерно.
