„За младежта великите мъже са стафидите в сладкиша на световната история, но те принадлежат и към същинската й субстанция, разбира се, а и съвсем не е толкова лесно и просто, както може да се помисли, да отличиш действително великото от привидното. Историческият момент, неговото отгатване и улавяне дава привидното величие; не липсват историци и биографи, да не говорим за журналисти, на които това откриване и хващане на един исторически момент или, с други думи — моменталният успех, им се вижда белег на великото. Подофицерът, който за една нощ става диктатор, или куртизанката, която за известно време успява да властва над доброто или лошото настроение на някой светски владетел, са любимите фигури на такива историци. Обратно, младежите, склонни към идеализация, обичат най-вече трагично неуспелите, мъчениците, които са дошли на света миг по-рано или по-късно. За мен, тъй като аз, разбира се, преди всичко съм историк на нашия бенедиктински орден, най-привлекателни, удивителни и заслужаващи изследвания в световната история не са личностите и не прийомите и успехите, не паденията, аз посвещавам любовта и ненаситното си любопитство на явления като нашата конгрегация, на онези твърде дълголетни организации, които правят опит да отберат хора с интелект и душа, да ги възпитават и преобразяват и чрез възпитание, не чрез евгеника, чрез духа, не чрез кръвта, да ги превърнат в благородници, способни да служат и да владеят. В историята на гърците не ме привлича звездното небе от герои и натрапливите викове от агората, а опитите, правени от питагорейците или академията на Платон, при китайците също ме привлича не друго, а дълголетието на конфуцианската система; и в нашата западноевропейска история ми се струва, че преди всичко християнската църква и служещите й, включени в нея ордени, са първоразредни исторически ценности. За мен отдавна не е интересно това, че някакъв авантюрист имал веднъж щастието да завладее или основе едно царство, което просъществувало двадесет или петдесет, дори цели сто години, или това, че някакъв добронамерен, идеалист, крал или император, някога се стремял към един вид почтена политика, или че се опитвал да осъществи едно културно въжделение, или че някога под страшен натиск един народ или друга общност били способни да осъществят или изтърпят нещо нечувано. Всичко това за мен отдавна не е тъй интересно, както че винаги е имало опити за създаване на институции като нашия орден и че някои от тях са могли да просъществуват хиляда и две хиляди години. За самата света църква не искам да говоря, за нас, вярващите, тя стои над каквото и да е обсъждане. Но конгрегации, като бенедиктинската, доминиканската, а по-късно на йезуитите и тъй нататък, са по на няколко столетия и след всички тези векове, въпреки различното развитие, израждане, пригаждане и поругание, тяхното лице и глас, техните жестове и неповторима душевност са се запазили, за мен това е най-забележителният и най-достойният за уважение феномен на историята.“
Кнехт се удивляваше на отеца и по време на неговите гневни, несправедливи изказвания. А тогава той и не подозираше кой е в действителност отец Якобус, виждаше в него само един задълбочен и гениален учен и още не знаеше, че освен това той е човек, който със съзнание лично участва в световната история и помага за нейното формиране, водещият политик на своята конгрегация, при когото познавачи на политическата история и на политическото настояще от много страни идват за осведомяване, съвет, посредничество. Почти две години до своята първа отпуска Кнехт се държеше с отеца като с учен и от живота, дейността, славата и влиянието му знаеше само едната, обърнатата към него страна. Този учен господин умееше да мълчи и в приятелството, а неговите братя в манастира умееха да мълчат дори по-добре, отколкото Йозеф би предположил.
