Той се радваше на отпуската си като на празник и най-вече на игрите и дискусиите с другарите в кръга на елита, на Vicus Lusorum, на новата среща с приятели, на Genius Loci25 — Валдцел. Но във всеки случай това приповдигнато настроение за щастие и радост стигна своя връх едва след първото му приемане от майстора на играта на стъклени перли, дотогава бе примесено с някаква плахост.
Magister Ludi постави по-малко въпроси, отколкото Кнехт очакваше, едва спомена курса за начинаещи в играта и изследванията на Йозеф в музикалния архив, само за отец Якобус не можеше да се насити да слуша, отново и отново заговаряше за него, нищо от това, което Йозеф разказваше за този човек, не беше излишно. Че бяха доволни от него и мисията му при бенедиктинците, да, дори много доволни, Кнехт можеше да заключи не само от необикновената приветливост на майстора, и още повече от държането на господин Дюбоа, при когото магистърът веднага го препрати.
— Ти извърши работата си отлично — каза му той и добави с лека усмивка: — Действително не проявих верен усет, когато съветвах да не те изпращат в манастира. Но това, че ти освен абата си очаровал и великия отец Якобус и си го настроил благосклонно към Касталия, е много. То е повече, отколкото който и да е би дръзнал да се надява.
Два дена по-късно майсторът на играта го покани заедно с Дюбоа и тогавашния ръководител на валдцелското елитно училище, наследника на Цбинден, на обяд и по време на разговора след яденето неочаквано се появиха новият майстор по музика и архиварят на ордена, следователно двама други членове на върховната колегия, и единият ги отведе в дома за гости на дълга беседа. Тази покана за пръв път и видимо за всички изведе Кнехт към най-тесния кръг на кандидатите за върховни длъжности и веднага издигна осезаема преграда между него и масата от елита на играчите, което той, „пробуденият“, долови болезнено. Впрочем засега му дадоха отпуск от четири седмици и паспорт, какъвто ползваха чиновниците, за да отсядат в домовете за гости на провинцията. Макар да не му възложиха никакви задачи, нито дори задължението да се регистрира, той пак можа да забележи, че е наблюдаван отгоре, защото, щом предприе няколко посещения и излети до Койперхайм, Хирсланд и Източноазиатския институт, там веднага получаваше покани от висшите служебни лица; и стана тъй, че през тези няколко седмици фактически се запозна с цялото управление на ордена и с мнозинството от магистрите и преподавателите. Ако не бяха тези многобройни официални покани и познанства, излетите биха били за Кнехт връщане в света и свободата на неговите студентски години. Той ги ограничи преди всичко заради Тегулариус, който изживяваше тежко всяко прекъсване на тяхната нова среща, но и заради играта на стъклени перли, защото много му се искаше отново да вземе участие и да се изяви в най-новите упражнения и постановки на проблемите, в това Тегулариус му оказваше незаменима помощ. Другият му близък приятел — Феромонте, принадлежеше към щаба на новия майстор по музика и в това време успя да се види с него само два пъти; намери го погълнат от работа и щастлив от нея, той се бе заел с една голяма музикално-историческа задача, отнасяща се до гръцката музика и нейния по-нататъшен живот в танците и народните песни на балканските страни; горящ от желание да споделя, той разказа на приятеля си за своите най-нови работи и находки; те засягаха епохата на постепенния упадък на бароковата музика към края на осемнадесетото столетие и проникването на една нова музикална същност от страна на славянската народна музика.
По-голямата част от това празнично ваканционно време Кнехт обаче прекара във Валдцел, зает с играта на стъклени перли, и повтори с Фриц Тегулариус по бележките му от един частен курс това, което магистърът бе преподавал в двата последни семестъра на напредналите, и след двегодишно отсъствие с всички сили се вживя в благородния свят на играта, чието вълшебство изглеждаше неразделно от живота му и абсолютно необходимо както музиката.
