Употребихме израза „психологически метод на игра“, който може би не е познат на всеки от нашите читатели; по времето на Кнехт този израз се чува твърде често като характерно понятие. Във всяко време има течения, моди, борби, сменящи се възгледи и тълкования сред посветените в играта на стъклени перли и тогава съществуват две главни схващания за играта, около които се водят спорове и дискусии. Разграничават два типа игра: формален и психологически, и ние знаем, че Кнехт, също както Тегулариус, макар да стои настрана от словесния спор, принадлежи към привържениците и вдъхновителите на последния, само че Кнехт вместо „психологически начин на игра“ най-често предпочита да говори за „педагогически“. Формалната игра се стреми към това: от фактическите съдържания на всяка игра — математически, езикови, музикални и така нататък — да се образува едно по възможност плътно, непрекъснато, съвършено по форма единство и съзвучие. Психологическата игра, напротив, търси единството и хармонията, космическата завършеност и съвършенството не толкова в избора, подреждането, кръстосването, свързването и противопоставянето на съдържанията, колкото в следващата всеки етап на играта медитация, върху която поставя цялата тежест. Една такава психологическа, или както Кнехт обича да казва педагогическа, игра външно не създава представа за съвършенство, а води играча през поредицата от точно предписани медитации към преживяване на съвършеното и божественото. „Играта, както мисля — пише Кнехт веднъж на стария майстор по музика, — след завършване на медитацията така обгръща играча, както обвивката на сфера нейния център, и го освобождава с чувството, че един безкрайно симетричен хармоничен свят го е откъснал от случайното и обърканото и го е приютил в себе си.“
Онази игра, с която Кнехт взема участие в голямото състезание, следователно е построена на формален, не на психологически принцип. Възможно е с това да иска да докаже на върховните органи, а и на себе си, че независимо от гостуването в „Мариафелс“ и дипломатическата си мисия не е загубил нищо от умението, гъвкавостта, изяществото и виртуозността си и доказателството му се удава. Последната разработка и преписания на чисто проект за играта, тъй като той може да го осъществи само във Валдцелския архив, доверява на приятеля си Тегулариус, който впрочем също принадлежи към участниците в състезанието. Кнехт иска още да предаде своите бележки на приятеля си, да ги обсъдят заедно, както и той да прегледа неговия проект; успява да уреди идването на Фриц за три дни в манастира; за пръв път магистър Томас изпълнява тази вече повторно отправена към него молба. Колкото и много Тегулариус да се радва на посещението си и да отива с горещо любопитство като касталийски островитянин, въпреки това в манастира се чувства крайно неприятно, дори този емоционален човек едва не се разболява при всичките странни впечатления и сред тези приветливи, обаче прости, здрави и някак груби хора, за които никоя от неговите мисли, грижи и проблеми не би имала ни най-малко значение.
— Тук ти живееш на чужда планета — каза Тегулариус на своя приятел, — аз не мога да проумея как и ти се учудвам, че вече издържа три години. Твоите отци наистина са много учтиви с мене, но тук аз се чувствам непризнат и отблъснат от всичко, нищо не ме удовлетворява, нищо не се разбира от само себе си и не може да се възприеме без съпротива и болка; ако трябва да живея тук две седмици, за мен би било ад.
Той създава грижи на Кнехт, който с неудоволствие за пръв път вижда тази хладност между двата ордена и двата свята като зрител и схваща, че неговият свръхчувствителен приятел не прави добро впечатление тук с плахата си безпомощност. Но двамата основно и критично преглеждат докрай плановете на своите игри за състезанието и когато Кнехт след един такъв час отива при отец Якобус в другото крило или на обяд, има чувството, че внезапно е пренесен от родната си страна в съвсем различна, с друга почва и въздух, с друг климат и звезди. Когато Фриц си заминава, той подтиква отеца да изкаже впечатленията си от него.
— Надявам се — каза Якобус, — че в мнозинството си касталийците приличат повече на вас, отколкото на приятеля ви. Това, което ни представихте в негово лице, е една будеща недоверие свръхкултивирана, слабовата, страхувам се, и малко високомерна човешка порода. И занапред бих искал повече да се приближа до вас, иначе бих бил несправедлив към хората от Касталия. Защото бедният, чувствителен, много умен, неспокоен човек би могъл да развали впечатлението от цялата ваша провинция.
— Ех — отвърна Кнехт, — в течение на вековете и сред господа бенедиктинците са попадали болезнени, физически слаби, но затова пък духовно пълноценни хора, какъвто е моят приятел. Явно не беше много умно от моя страна да го поканвам тук, където действително има зорки очи за неговите слабости, обаче няма сетива, които да възприемат големите му достойнства. Но с идването си тук той ми направи истинска приятелска услуга.
