Кнехт беше решен да отложи окончателното си завръщане във Валдцел до пролетта, до времето на голямата публична игра, на Ludus anniversarius или sollemnis28. Макар в забележителната история на тази игра апогеят да бе прехвърлен отдавна и завинаги да принадлежеше на миналото, времето, когато достопочтени и представителни люде от цял свят се стичаха за продължаващата седмици годишна игра, то все пак и сега пролетните събори, с траещата обикновено от десет до четиринадесет дни тържествена игра, бяха за цяла Касталия голямо празнично събитие, тържество, на което не липсваше и високото религиозно и морално значение, защото обединяваше привържениците на всички, невинаги еднопосочни тенденции и възгледи на провинцията като символ на хармонията, сключваше мир между себелюбието на отделните дисциплини и будеше спомена за единството, което се извисява над тяхното многообразие. За вярващите празникът имаше свещената сила на истинско осеняване, за невярващите — най-малкото на заместител на религията, а и за едните, и за другите беше потапяне в чистия извор на красотата. Подобно отношение имало някога и към „пасионите“ на Йохан Себастиан Бах не толкова по време на възникването им, колкото столетие по-късно, когато били преоткрити — за изпълнителите и слушателите те били, от една страна, истинско свещенодействие и тържествено, възвишено вглъбяване, а от друга, молитвено благоговение и заместител на вярата и за всички едновременно празнична манифестация на изкуството и на Creator spiritus29.
На Кнехт не бе струвало особени усилия решението му да бъде одобрено както от манастирските, така и от родните власти. Още не можеше да си представи добре какво ще бъде положението му, след като отново се включи в малката република на Vicus Lusorum, но предполагаше, че няма да го оставят дълго незает, а много скоро ще му възложат поръчение или ще го удостоят с длъжност. Предварително се радваше на завръщането, на приятелите си и наближаващите празненства, наслаждаваше се на последните, прекарвани заедно с отец Якобус дни и с достойнство и радост приемаше, че игуменът и манастирските духовници ознаменуваха сбогуването му с някои изяви на благоразположение. Сетне потегли на път, не без тъга от раздялата с едно обикнато място и с извървян отрязък от жизнения път, но вече с предусещане за празничност след подготовката за тържествената игра, с редицата упражнения по съзерцателност, които изпълни наистина без наставник и другари, ала спазвайки най-точно предписанията. Празничното му настроение не бе помрачено от това, че не успя да склони отец Якобус, отдавна поканен от Magister Ludi за тържествената годишна игра, да приеме поканата и да тръгне заедно с него, разбираше сдържаността на стария антикасталиец и сам той за момент се почувства освободен от всички задължения и ограничения и напълно готов да се отдаде на очакващия го празник.
Тържествата са нещо своеволно. Един истински празник никога не може да бъде провален напълно, дори и да се намесят неблагосклонни по-висши сили; за благочестивите и под проливен дъжд църковното шествие не губи тържествената си възвишеност и прегорялото празнично ястие не може да ги разочарова, така и за играчите на стъклени перли всяка годишна игра е празнична и до известна степен свята. Освен това има, както и последният от нас знае, празници и игри, при които всеки и всичко е в съзвучие и взаимно се подема, окриля, извисява, така както се случват театрални представления и музикални изпълнения, които без ясно откриваема причина, сякаш по чудо стигат до върхове и най-съкровени преживявания, докато други не по-лошо подготвени си остават само добри постижения. И доколкото пораждането на възвишените преживявания се корени в самата душевна нагласа на участника, то Йозеф Кнехт би бил мислимо най-добре подготвен: не му тежеше никаква грижа, връщайки се от чужбина с почести, той гледаше към бъдното с радостно очакване.
