— Да, ордените имат тази особеност, приятелю. По-добре се живее в тяхното лоно, отколкото в покрайнината им или в изгнание. И вие би трябвало спокойно да забравите малкото политика, в чиято скверна близост попаднахте тук, тъй като не сте политик. Но на историята следва да останете верен, дори ако тя винаги бъде за вас само една странична любителска специалност. Защото вие имате данни за историк. А сега, докогато сте още тук, нека взаимно се обогатяваме.
Изглежда, Йозеф Кнехт почти не се ползва от разрешението да посещава по-често Валдцел; все пак той слуша по радиото занятията на семинара и някои доклади и игри. И така отдалеч, седейки в своята достолепна гостна в манастира, взема участие в оня тържествен блясък, при който в празничната зала на VIcus Lusorum се оповестяват резултатите и наградите. Той предлага една не особена лична и съвсем не революционна, но знаменита и крайно изящна игра, която сам цени и се надява на похвално споменаване, на трета или втора награда. За своя изненада сега чува, че му е определена първата награда. И още преди изненадата да отстъпи място на радостта, говорителят със своя красив дълбок глас вече чете името на носителя на втората награда — Тегулариус. Вълнуващо и прелестно преживяване е, че те двамата излизат от състезанието ръка за ръка като увенчани победители. Кнехт скача, без да слуша по-нататък, изтичва надолу по стълбата през ехтящите коридори навън. В едно писмо до стария майстор по музика от онези дни четем:
„Много съм щастлив, дълбокоуважаеми, както можеш да си представиш. Първо, осъществяването на моята мисия, второ, признанието от ръководството на ордена и толкова важният за мен изглед скоро да се върна в родината при приятелите и играта на стъклени перли, вместо и занапред да бъда използван за дипломатическа служба, а сега и тази първа награда за една игра, за която аз наистина съм положил формални усилия, но всичко бе направено с добри подбуди и далеч не изчерпва докрай това, което бих могъл да дам, а свръхдругото и радостта от успеха на моя приятел — всъщност е твърде много за един път. Аз съм щастлив, разбира се, но не мога да кажа, че съм радостен. За едно съвсем оскъдно време или поне за време, което ми изглежда такова, тези осъществявания идват твърде ненадейно за най-съкровеното ми чувство и са твърде богати; към моята благодарност е примесена известна плахост така, сякаш за един пълен до ръба съсъд е потребна само капка, за да превърне изведнъж отново всичко в съмнение. Но, моля те, смятай, че нищо не съм казал, тук вече всяка дума е излишна.“
Ще видим, че на пълния догоре съсъд е предопределено скоро да поеме не само една капка. В съвсем кратко време — а дотогава Йозеф Кнехт ще изживее щастието и примесеното към него безпокойство с особена всеотдайност и припряност, сякаш предчувства идната голяма промяна. Но и за отец Якобус тези няколко месеца са щастливо и окрилено време. Жал му е, че скоро ще трябва да загуби този ученик и колега и го търси в работните часове и още повече в свободното време, за да разговаря с него и колкото е възможно повече да му даде и да остави в наследство от това, което бе спечелил в своя богат на труд и размисъл живот като прозрение за висините и глъбините в битието на хората и народите. Понякога той разговаря с Кнехт и за смисъла и последиците от мисията му, за възможностите и значението на едно сприятеляване и политическо единство между Рим и Касталия и му препоръчва да изследва онази епоха, към чиито плодове спада и основаването на касталийския орден, също както и постепенното ново въздигане на Рим след едно унизително време на изпитания. Препоръчва му също две произведения върху Реформацията и църковната схизма през шестнадесетото столетие и най-сърдечно му напомня да изучава основно и непосредствено изворите, да се занимава всеки път с ограничени, обозрими области и да пренебрегва дебелите томове по световна история, в които се пише много, без вникване, при това отецът не крие дълбокото си недоверие към всяка историческа философия.
