Едва в деня преди започването на играта бе оповестено служебно, че магистърът е сериозно болен и не е в състояние да я ръководи. Не знаем дали това забавяне на известието бе по волята на болния магистър, който може би до последния момент се е надявал отново да се съвземе и застане начело на играта. Вероятно той е бил вече твърде болен, за да таи подобна мисъл, и човекът, негова Сянка, е сгрешил, оставяйки Касталия до предпоследния час в неведение относно положението във Валдцел. Разбира се, може и да се спори дали това забавяне наистина е било грешка. Несъмнено то било подхранено от добро намерение, а именно, тържеството да не се дискредитира предварително и почитателите на магистър Томас, изплашени, да се откажат от посещението си. И ако всичко би вървяло добре и би съществувало доверие между общността на играчите и Бертрам, то — много вероятно — Сянката действително би била заместник и грешката на магистъра би останала почти незабелязана. Безсмислено е да се изреждат други предположения върху това; но убедени сме, трябва само да загатнем, че Бертрам не бе съвсем неспособен или дори недостоен, за какъвто го смяташе тогава общественото мнение във Валдцел. Той беше далеч повече жертва, отколкото виновник. И както всяка година за голямата игра се стече поток от гости. Мнозина идваха, без да подозират каквото и да е, други, загрижени за състоянието на Magister Ludi и с нерадостни предчувствия за протичането на празника. Валдцел и близките селища се изпълниха с хора, ръководството на ордена и възпитателната колегия бяха почти в пълен състав и от далечните краища на страната и от чужбина идваха празнично настроени пътници и препълваха странноприемниците. Както винаги вечерта преди започването на играта тържеството бе открито с час на медитация, през който след камбанен звън хората, изпълнили цялата празнична зала, потънаха в дълбоко благоговейно мълчание. Следната утрин донесе първите музикални изпълнения и обявяването на първата част на играта, както и вглъбяването над двете музикални теми от тази част. Бертрам, в празничните одежди на майстора на играта, проявяваше сдържаност и овладяност, само бе много блед и от ден на ден изглеждаше по-преуморен, страдащ и отчаян, а през последните действително приличаше на сянка. Още на втория ден от играта се понесе мълва, че състоянието на магистър Томас се е влошило и животът му е в опасност и до вечерта вече тук и там, а сред посветените навред, можеха да се чуят първите вести от постепенно възникващата легенда за болния майстор и неговата Сянка. Тази легенда, подхваната от най-тесния кръг на Vicus Lusorum, на репетиторите, твърдеше, че майсторът желаел и бил в състояние да ръководи играта, но при все това направил жертва заради честолюбието на своята Сянка и предоставил на заместника си задачите, свързани с празника. Сега обаче, когато проличало, че Бертрам не е напълно дорасъл за високата си роля и съществува опасност играта да се превърне в разочарование, болният се почувствал отговорен за играта, за своята Сянка и нейния неуспех и бил готов вместо Бертрам да поеме грешката върху себе си и да я изкупи; това и нищо друго било причина за бързото влошаване на състоянието и за покачването на температурата му. Естествено тази не беше единствената версия на легендата, но тя бе създадената от елита и ясно показваше, че той, представляващ ревностното младо поколение, възприема положението като трагично и не е склонен да подкрепя никакво смекчаване, освежаване или разхубавяване на този трагизъм. На везната уважението към майстора се уравновесяваше с неблагосклонност към Сянката му, към човека, комуто желаеха неуспех и провал, но те трябваше да бъдат изкупени от самия магистър. Един ден по-късно се разправяше, че на болничния си одър магистърът бил заклел своя заместник и двама сеньори от елита да пазят мира и да не застрашават празника; на другия ден се твърдеше, че магистърът продиктувал завещанието си и пред колегията назовал мъжа, който желаел да го замести, дори се споменаваха имена. Заедно с вестите за постоянно влошаващото се състояние на магистъра се носеха тези и други слухове и в тържествената зала, и в странноприемниците настроението непрекъснато се понижаваше, въпреки че никой не се решаваше да се откаже от по-нататъшно участие и да си замине. Тежък и мрачен облак виснеше над цялото начинание, което при все това външно протичаше в коректна форма, но от този празник познатите и очаквани радост и въодушевление почти не се долавяха и когато на предпоследния му ден създателят на тържествената игра магистър Томас завинаги затвори очи, въпреки усилията си колегията не успя да скрие вестта, някои от участниците по странен начин приеха развързването на възела с облекчение. Учениците на играта, и особено елитът, макар че преди края на Ludus sollemnis не биваше да носят траур и ни най-малко да нарушават особено строгите предписания за часовете на тези дни, в които се редуваха изпълнения и упражнения, единодушно започнаха последния празничен акт и ден с държане и настроение, като че ли това бе траурно тържество за многоуважавания покойник, и създадоха около преуморения, недоспал, блед и продължаващ да изпълнява длъжността си с полуотворени очи Бертрам ледена атмосфера на самота.
