Погледнат над арбалета, капитан Девърс изглеждаше блед и нещастен. Вдигнал бе забралото си и отдолу се виждаше мършаво лице с белези от битки и шарка, с къса тъмна брада.
— Доведете Ренар! — изрева той.
Докато чаках, се метнах на гърба на Барт и го поведох в малки кръгове. Конят ми беше обучен добре и миризмата на кръв не го притесняваше. Шлемът на капитан Харан се откачи от тръните на живия плет и аз го улових, преди да е паднал на земята. В едната си ръка държах шлема, в другата — арбалета, а Барт направлявах с колене.
Сър Кент се прехвърли от коня си на покрива на каретата. Изборът на правилната позиция беше спасявал Кент много по-често от бронята или умението му с меча.
— Доведи ми още капитани — казах аз и отново вдигнах арбалета си към Девърс.
— Не, чакайте! — Глупакът вдигна ръце, сякаш така би могъл да спре стрела! — Ще го доведат!
— Но ти няма да си тук да го видиш. — Натиснах спусъка, но преди да съм приложил достатъчно натиск, гвардейските редици се разтвориха и Ярко Ренар се появи на гърба на червена кобила, нагизден със златна броня. Насочих арбалета към него.
— Притесних се, че капитаните може да изпратят някой друг. На тяхно място така бих постъпил — уведомих го. — Просто за да проверят дали знам как изглеждаш. — Е, знаех как изглежда, макар да не се бяхме срещали никога.
Ярко не беше закръглен като брат си, нито притежаваше измамното му дружелюбно излъчване. Беше по-висок, по-широк в раменете, приличаше повече на чичо ми, изобщо беше типичният ренарски вълк.
Насочих Барт към него. Около мен ръце масово стиснаха по-силно дръжките на мечове.
— Дръж. — Дадох на капитан Девърс заредения арбалет, като се наведох да му прошепна съзаклятнически: — Ако ме нападне, застреляй го. Тук си да защитаваш мен, помниш, нали? Братовчедът Ярко си има свои защитници, онези, които са тръгнали с него от Ход.
Завъртях главата на Барт.
— Ярко, толкова се радвам, че реши да ни правиш компания.
— Братовчеде Йорг. — Конят му заобиколи капитан Росон, който още не беше умрял въпреки раната в гърдите.
Стиснах леко с колене и Барт скъси разстоянието. От празния шлем на Харан се стичаше кръв и попиваше в крачола ми.
— Не съм доволен от теб, Ярко — уведомих го.
— Нито аз от теб, братовчеде Йорг.
— Онзи твой бунт ме отслаби в лицето на враговете ми, Ярко. — Ако не бях загубил толкова войници в превземането на Ход, защитата на Призрачния срещу принца на Стрела нямаше да е така отчаяна. Битката се беше отразила зле и на Ход, а той си беше грозен и преди нея.
— Седиш на моя трон, братовчеде. — В очите му имаше нещо от студенината на баща ми и от безумието на чичо ми. Какво ли е било, когато Ярко се е явил във Висок замък да моли крал Олидан за услуга? Как ли е приел баща ми племенника си? Интересна среща, без съмнение, на която не бях имал привилегията да присъствам. — Управляваш моите хора — добави Ярко.
— И те много ме обичат. — Усмихнах се, за да го подразня. Ярко знаеше, че е вярно. Кралете, които носят победа, получават обичта на хората си, а платената цена скоро се забравя. Ренарци се гордееха, че кралството им се е превърнало в център на малка империя. Като поданици на чичо ми те бяха просто бележка под линия, с която никой не се е съобразявал, дребни риби. Да, били са по-щастливи, несъмнено, и в по-голяма безопасност, но хората са готови да платят скъпо за по-високо самочувствие, защото всички хора са такива — плиткоумни, тесногръди и кръвожадни.
— Какво искаш от мен, Йорг? — Престори се, че преглъща прозявка.
— Забелязвам, че се главоболиш за наследството си, братовчеде, но изглежда си ми простил за баща си. — Вдигнах рамене и килнах глава настрани, уж съм озадачен. — И за сладкото си братле.
— Не съм ги забравил. — Мускули се събраха на възли покрай челюстта му.
— Дали не би ти харесало да имаш нещо, което да ти напомня за тях? За изгубеното ти наследство? За изгубената гордост. Предполагам е трудно да загубиш семейството си. — Извадих Гог от ножницата, с дръжката към братовчед си. Меча бях „наследил“ от чичо Ренар, чудесно оръжие и древно, изковано от Строителска стомана и попаднало в анкратски ръце благодарение на бащиния ми дядо, който нападнал и превзел Ренарските планини след разпадането на империята.
Ярко взе меча без капка колебание. Така де, по-добре да е в неговите ръце, отколкото в моите. Виждах омразата, която го гореше отвътре. За някои хора няма по-лоша отрова от подаръка, от демонстративното съжаление, което върви с него. Аз ли не го знаех.
— Разбира се — рекох, — ако нещо се случи, ако Ренарските планини проплачат за истински Ренар на трона, не на теб ще се падне да сложиш короната.
Мечът стоеше между нас, фамилното оръжие на Ярко.
Той се намръщи, черните му вежди се събраха.
— Говориш глупости, Анкрат. Моето право над титлата предхожда правото на твоето вресливо бебе.
Уилям извряска послушно, преди Миана да му запуши устата.
— Да, но макар да си хвърлил око на бащината си титла, Ярко, ще признаеш, че
