— Йорг, водя близо петстотин от най-добрите императорски войници с изричната цел да попреча на теб да нараниш Ярко и да попреча на Ярко да нарани теб. Работата ни е да заведем поверениците си във Виен. По мои сметки имаш точно четирима мъже, които могат да въртят оръжие, така че защо не ни оставиш да си гледаме работата?
— За теб съм крал Йорг, капитан Харан.
Четиримата мъже, които беше споменал, междувременно се бяха приближили. Всъщност разполагах само с трима, защото Горгот сам си беше шеф и можеше да подкрепи както мен, така и гвардията.
Ударих с длан отстрани по каретата и тя спря с полюшване.
— Би ли ми подал онова там, лорд Макин? — И посочих арбалета на Нубанеца, привързан към седлото на Барт.
Взех арбалета, стъпих в калта, пресякох пътя и спрях на тревата отстрани. Наведох се да натегна тетивата. Всички ме гледаха.
— Гвардейците ти имат задачата да защитават мен, лорд Макин и моите съветници? — Не вдигнах поглед.
— Да — каза Харан.
— И при какви обстоятелства биха вдигнали ръка срещу мен?
Знаех правилата, но исках да ги чуя от Харан.
— Стрела — рекох, протегнал ръката си. Макин шляпна желязна стрела в дланта ми.
— Ако се опиташ да нараниш някой от Стоте, техните съветници или представители. — Жребецът на Харан изцвили нервно и удари с копито в калта.
— Макин, би ли бил така добър да се отречеш от клетвата си като мой знаменосец и свързаната с това закрила? Просто за да е ясно кой какъв е. — Сложих стрелата на мястото ѝ.
— Отричам се.
Вдигнах глава, задържах погледа на Харан, претеглих го за последен път.
— Харесваш ми, Харан, но в тази карета е синът ми и вярвам, че Ярко Ренар ще се опита да го убие, понеже закрилата ми не се простира върху деца. Затова искам да говоря с братовчед си, да се разберем.
— Вече обясних, крал Йорг, че няма как да…
Прострелях го в лицето. Той се люшна на седлото и политна, но краката му се закачиха в стремената, затова не падна в калта, а провисна отстрани на коня си, перпендикулярно почти и много смешно. Добичето хукна в галоп покрай колоната, като влачеше Харан през оголения жив плет. Златният шлем се закачи в трънака и падна сред кървави пръски.
— Стрела — рекох, ръката ми протегната. Макин се отзова на секундата.
Заех се да натегна отново арбалета.
— Капитан Росон, нали? И капитан Девърс? — Въпросът ми ги свари с наполовина изтеглени мечове. — Защо ми вадите стомана, когато най-висшият ви дълг към империята е да ми осигурите защита? — Наоколо гвардейците посягаха към мечовете си, други пришпорваха конете си към нас да разберат за какво е врявата.
— Вие току-що простреляхте Харан! — изсъска Росон, онзи отляво.
— Да — съгласих се. — И ти ще си следващият. Предполагам, че ще убия двайсетина от вас с наличните си стрели, после ще трябва да вадя вече използваните от труповете ви, за да застрелям останалите. Е, налага ли се повторя въпроса си? На какво основание вадите стомана срещу мен? Убеден съм, че капитан Харан не би одобрил. За разлика от вас, той знаеше дълга си!
— Аз… — Капитан Росон се поколеба, острието му още не беше напуснало докрай ножницата.
— Дългът ви, капитан Росон, е да ме защитавате. А това трудно ще стане, ако ме насечете с меча си, нали така? Единственото основание да ме нападнете е ако застраша друг от вашите повереници. Но аз не правя нищо такова. Не, аз просто ще избия няколкостотинте гвардейци от охраната си.
— Крал Йорг… вие… не говорите сериозно — каза капитан Росон.
Не виждах как може да съм по-сериозен, но на някои хора им е трудно да се адаптират към необичайни обстоятелства.
Зънннн.
Росон се пльосна с тъп звук в калта. От два метра никакъв нагръдник, дори най-добрият, не може да спре стрела, излетяла от тежко оръжие като арбалета на Нубанеца.
Завъртях отново ръчката да натегна арбалета. Мускулите на дясната ръка започваха да ме болят.
— Капитан Девърс? Ще доведете ли Ярко Ренар да си поговоря с него? Нали помните — ако се опитам да го убия, спокойно можете да ме накълцате на малки парченца.
Росон се сгърчи в калта. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само кръв.
Миана и Катерин се бутаха при вратата на каретата. Гомст надничаше над раменете им. Осер Гант, изглежда, предпочиташе счетоводните си тефтери.
— Йорг! — Косата на Катерин се спускаше на тъмночервени къдри около лицето ѝ, прекрасните ѝ очи горяха. — Това са достойни мъже!
— Е, аз пък не съм. — Протегнах ръка с отворена длан. — Стрела.
— Мъже със семейства, животът е пред тях…
Миана мълчеше, лицето ѝ бе напрегнато. Притискаше малкия Уилям към гърдите си.
Пренебрегнах думите на Катерин, а вместо това се обърнах към гвардейците и повиших глас да надвикам следобедния вятър.
— Капитан Харан ми харесваше, честно. Видяхте докъде го доведе това. Останалите почти не ви познавам. Новороденият ми син е в опасност. Убих лича заради него. Как мислите, дали ще ми трепне окото да ви избия до крак? Предлагам да ми доведете Ярко Ренар, иначе всичко това ще свърши зле.
