Задържах се някак, когато той хукна напред, гаснещият пламък на счупената лампа бързо остана зад нас. Остър завой наляво в мрака и право напред, в откраднатите погребални крипти на Орите, друга светлина. Така, по-бавно сега. Бавно нагоре по стъпалата към гробницата на мама. Светлината проблясваше по острието на Хул, хлъзгаво от черната кръв на блатните духове.
И там, в светлината на един-единствен фенер, стояха третият блатен и трима мъртъвци, петносаната им плът още носеше характерните татуировки на бретанските моряци, и всички те наблюдаваха петия — бледолик мъж с черен плащ и черна качулка, коленичил до по-малкия саркофаг, зает да руши с длето и чук руните, врязани около капака му.
Хул не попита кои са, нито нададе боен вик, и слава богу. Приближи се в гръб без колебание, вдигна меч за прецизен замах и отсече наполовина главата на блатния. Аз пък намерих време да се зачудя на мъртвите. Умовете им са по правило пълни с най-лошото от прежното им съзнание, а любопитството не може да мине за грях, или поне не толкова черен, че да се върне в мъртвото тяло. И все пак те стояха и гледаха саркофага, жадно, като хипнотизирани. Хул отсече главата на първия от мъртвите, преди другите двама да се обърнат. Не беше най-добрият замах, но говореше за сериозни умения с меча и докато Хул го въртеше, аз охотно щях да му прощавам дребните грешки.
Мъртъвците го нападнаха, по-бързо, отколкото се бях надявал. Отърсили се от хипнотичното си състояние, те се оказаха нещо доста по-различно от тромавите мъртъвци, които срещаме обикновено. Хул отсече ръката на единия при лакътя. Мъртвият улови с другата си ръка дясната китка на Хул, а вторият се хвърли в краката му.
Хул падаше, когато некромантът се надигна.
Може и да не бях имал високо мнение за Робарт Хул, но той умря добре. Взе меча от затиснатата си дясна ръка и го заби с лявата в шията на мъртвия, който връхлиташе отгоре му.
Затиснат от едноръкия труп, докато другият го държеше за краката и впиваше зъби в бедрото му, Робарт нададе рев и понечи да се надигне. Некромантът притича и допря студени пръсти към китката на ръката, която се опитваше да освободи заклинения меч. Съпротивата на Робарт се стопи. Изчезна не болката, нито ужасът, че мъртвец дъвче сухожилието в горната част на бедрото му, изчезна съпротивата му. Знаех на какво е способно докосването на некромант.
Мъртвият моряк се надигна на колене, после се изправи, ухилен в червено, кръв се стичаше по брадичката му. Очите, с които ни гледаше, не бяха очите, с които ни беше погледнал в началото. Нещо друго гледаше през тях. Некромантът коленичи, още по-блед отпреди, по-блед, отколкото ми се струваше възможно.
— Милорд — каза той, без да вдига поглед от каменния под. — Кралю мой.
— Милорд! — пискливият глас на Гомст.
— Кралю! — Осер Гант.
— Събуди се, глупаво момче такова! — Силен шамар, аз отворих очи и установих, че гледам право в очите на Катерин.
— Проклети да сте всичките! — каза Миана, а бебето се разпищя.
— Дръж бебето, Йорг.
Миана бутна в ръцете ми нашия син, целия повит в пелени, лицето му червено, раззинал уста за поредния писък. Покатери се на колене върху пейката и надникна през прозорчето на каретата. Стените на Хонт чертаеха тъмна линия на запад.
Малкият Уилям напълни докрай дробовете си с въздух и потрепна леко, което винаги предвещаваше писък. Още не беше достигнал максималния си гласов потенциал, но бебешкият плач хитроумно е създаден така, че да къса сърцето на хората, на родителите най-вече. Пъхнах кокалчето на кутрето си в устата му и той го засмука ожесточено, забравил временно за писъците.
Катерин седеше до мен и наблюдаваше сина ми с неразгадаеми очи. Прегърнах го по-крепко — нагръдникът ми пътуваше на гърба на Барт, увит в агнешки кожи и намаслен плат и вързан за дисагите. Открил бях, че бебетата не ценят особено броните. Уилям изплю кокалчето ми и си пое дъх за нов писклив опит. Появил се бе на белия свят с червено лице, плешив, ако не броим няколко черни фъндъка, с мършави крайници и дебело тяло, приличаше повече на розова жаба, отколкото на човек, точеше лиги, вонеше и непрекъснато ревеше за нещо. И въпреки това аз обичах да го държа. Тази слабост, която заразява всички ни, която е част от направата ни, беше пробила и при мен. Макар че баща ми беше намерил начин да я отстрани от себе си, ако приемем, че изобщо е допуснал тя да впие ноктите си в него. Може би, докато съм растял, е станало по-лесно да ме отстрани.
Воят изригна от малката уста на Уилям, звук твърде голям за толкова дребно човече. Залюлях го, докато млъкна. Люлеех го и се чудех колко ли голяма сопа съм дал на света да ме млати с нея.
Загледах се в Катерин. Не бяхме говорили за съня от предната нощ. Имах безброй въпроси, но щях да ги задам насаме и по време, когато ще имам миг-два да обмисля и приема отговорите, които тя ще ми даде. Тя не вдигна очи да срещне погледа ми, вместо това гледаше бебето. Имаше момент, когато се бях притеснил, че Катерин ще му навреди, но сега това ми се струваше невъзможно.
