— Това не е никаква тайна. — Може и да не беше, но Гласът въпреки това ми се стори смутен. — Прокламациите на халифа се четат след ежедневните молитви в Либа вече от година време. Тази нова мъдрост го споходи насън в края на Свещения месец. В Деня на Хилядата слънца зората изгряла толкова ярка, че много от предците ни, които загинали в онова утро, не могли да видят пътя към рая. Потърсили мрака на машините си, за да се скрият от онази сатанинска светлина. Но попаднали в капан там, станали джинове, и до днес обитават реликвите от своето минало. Длъжни сме да проявим милост и да сложим край на плена им. Затова трошим затворите им и ги освобождаваме, за да се издигнат към заслужения рай.
Изрецитира лекцията си с убеждение. Дали вярваше на казаното, или беше ненадминат актьор, не можах да преценя.
— Да се надяваме, че онези пленени души разбират милостта, която им натрапвате — рекох. — И чия беше идеята? На математа може би?
— Моя — заяви Ибн Фейд от трона си и стисна ръце в юмруци.
Чу се далечен кух звук, повтори се, после още веднъж. Погледнах през рамо над дългия копринен килим към вратата. Крилата се отвориха. Марко Онстантос Евеналайн влезе в тронната зала, в черно както винаги, но този път държеше шапката си в ръка. Явно го бяха измъкнали от опашката малко след като ние го подминахме и го бяха превели по същия път.
Всички го гледахме как върви бавно през голямата зала. Наистина голяма зала, уверявам ви. Бих казал, че немалка част от Призрачния би могла да се побере вътре, а Чревца и Малки Чревца — със сигурност.
Марко най-сетне се довлече до мен. За пръв път го виждах доволен. Отсъствието на сандъка го беше променило, сега той изглеждаше по-висок и самоуверен.
— Ибн Фейд, халиф на Либа, господар на Трите царства, Онзи, който дава вода, приветства Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг в скромния си дом.
— И добре прави — рече Марко. — Макар че дворцовите любезности няма да го предпазят от последствията на собствените му действия.
— Как смееш! — Гласът говореше на имперски, но тонът му се оказа достатъчен за стражите и десет ятагана напуснаха без колебание ножниците си.
— Доста остър език за някакъв си неплатен дълг, Марко. — Стараех се да не поглеждам към стоманата, която лъщеше на половин метър вляво от мен. Явно стражът беше решил, че съм неразделна част от простъпката на Марко. — Като гледам, халифът е достатъчно платежоспособен. — Не размахах ръка към богатия интериор от страх, че някой може да я отсече.
— Валяш се в невежество като прасе в кал, Йорг от Ренар. Ще се радвам да изгориш на пепел.
— Марко! Мислех, че сме приятели? — Направих усилие да не се усмихна, но актьорството не ми е силна страна.
Той погледна към трона.
— Ибн Фейд, осъден си на смърт. Хамада се конфискува.
Две дълги стоманени стрели цъфнаха в гърдите на Марко под различен ъгъл. Явно бяха изстреляни с големи арбалети, скрити някъде в галериите над нас.
Марко залитна половин крачка назад и вдигна ръце.
— Умри.
Ставите му изпукаха, когато сви едната в юмрук. Не знам защо, но се сетих за онзи скорпион сред хълмовете на Иберико. Сигурно защото издаваше подобни звуци, когато се опитах да го разгъна. За миг всички застинахме като хипнотизирани, зяпахме Марко, който стоеше, пронизан със стрелите, а шапката му се търкаляше на ръба си в краката му. Флорентинецът удари силно юмрук в дланта на другата си ръка.
И нищо.
Е, сякаш стана по-светло за миг, все едно слънцето е надникнало иззад облак.
Марко удари втори път с юмрук в дланта си.
— Не! — Обходи ни с див поглед, сведе очи към стрелите в гърдите си и падна.
— Това ли криете в ръката си? — попита Гласът. — Някакъв луд?
— Погледни през прозореца, Ибн Фейд — казах аз и посочих на запад.
Халифът плесна силно с ръце и един от стражите хукна да отвори капаците.
Дръпна някакво скрито въже, изящната дървена решетка се раздели на две половини и ярката слънчева светлина ни заслепи. Дълго стояхме и мигахме, мижахме в напразен опит да различим нещо в яркия ден навън. И то се появи, възвря към небето над дюните, свирепа колона в оранжево и черно, огън, примесен с нощ, истинска преизподня, гъба над пясъците, а над гъбата, много високо, бял облачен ореол, който се разширяваше, изпреварвайки пламъците.
Изгорената половина на лицето ми пулсираше сгорещена, жега на ръба на болката, светлината изпълваше очите ми и аз видях огнената гъба и облака по друг начин, видях ги неземно красиви, видях ги като портал, като пукнатина в света, проход, който водеше към нещо, може би рай, а може би ад.
— С камила се стига за два дни до центъра на експлозията — казах аз.
— Не разбирам — каза Ибн Фейд и стана от трона си.
— Нека донесат сандъка на Марко — рекох.
Халифът кимна. Гласът изрече командата на висок глас.
