— Ще изчакаме тук. Халифът ще те приеме на четири очи — каза Каласади, сложил ръка на рамото ми. — Няма да те убеждавам, че Ибн Фейд е добър човек, но със сигурност е човек на честта.
Един от придружителите ни пристъпи към вратите и потропа три пъти. Обърнах се да погледна двамата матмагьосници.
— Жалко, че заклинанията ви не са предсказали трима, а не двама приятели, които да намеря в пустинята. — Не бих имал нищо против приятел като халифа, пък било и приятелството ни краткотрайно, колкото да си тръгна оттук жив и здрав.
Усетих как гигантските врати зад мен се раздвижват. Хладен повей погали тила ми и аз се обърнах да погледна бъдещето си лице в лице.
— Желая ти късмет, принце на тръните — прошепна в ухото ми Юсуф. — Двамата с теб станахме приятели в морето, значи все още ти остава един приятел, когото да си спечелиш в пустинята. Внимавай кого ще избереш.
Разходката ми от вратите до трона по дългия копринен килим с цвят на море продължи сякаш цял век. В гигантската проветрива тронна зала, цялата от мрамор, потънала в шарена сянка като гора напролет, вървях и в главата ми се прескачаха идеи, фрази, линии на нападение, изскачаха фрагментирани на повърхността, давеха се една друга, а аз през цялото време не свалях поглед от фигурата на трона, далечна отпървом, все по-близо с всяка следваща крачка. По целия периметър на залата се редяха и улавяха вятъра големи заоблени прозорци, всеки с изящна решетка, в която въздухът преобладаваше пред дървото.
Голямата зала беше съвсем празна. Само на подиума в дъното ѝ имаше някакви признаци на живот. Фейд на инкрустирания си със скъпоценни камъни трон. Нубански слугини, които му вееха с ветрила от пера на щраус с дълги дръжки. Кръг от дворцови гвардейци на най-ниското стъпало — десетима на брой. Гигантска дива котка на третото стъпало и мъж с яки мускули, приседнал до нея и стиснал веригата ѝ, и двамата готови да скочат.
Все още нямах план. Представа нямах какви думи ще изскочат, когато си отворя устата. Готов бях да изненадам сам себе си. Може би щях да извадя пистолета на Фекслър, който кротуваше на кръста ми, и да се развихря. Това развитие на нещата едва ли фигурираше и в най-смелите изчисления на матмагьосниците. Единствен Фекслър би могъл да го предвиди.
Слаб мъж с тясна черна роба се надигна от възглавничката си едно стъпало под трона. Загорял от слънцето, а не смугъл по рождение, не млад, но добре запазен. Също като много дебелите хора, и много слабите правят някакъв трик с бръчките и прикриват истинската си възраст.
— Ибн Фейд, халиф на Либа, господар на Трите царства, Онзи, който дава вода, приветства крал Йорг от Ренар в скромния си дом. — Изречено на имперския език без следа от акцент.
— За мен е чест — отвърнах. — Хамада е истинско съкровище. — И наистина, докато стоях в прекрасната топлина и светлина на халифския дворец, лесно можех да погледна замъците и градовете на Севера през очите на халифа. Да си представя как би видял Ибн Фейд господарските къщи в моя роден край, студени, претъпкани и мръсни, краища, където хората проливат кръв заради кална земя, захлупена от дима на пожарища.
— Халифът се пита какво води краля на Ренар толкова далече от дома му без свита и ескорт. — Слабият мъж, очевидно Глас на халифа, говореше с равен тон, спокойно, но не пропусна да стрелне с неодобрителен поглед дрипите ми.
Наблюдавах Ибн Фейд, потънал в големия си трон и несъмнено воин до мозъка на костите си въпреки коприните, в които беше облечен. Срещна погледа ми с очи черни и сурови. На възраст беше колкото дядо ми, прошарен от годините, брадата му подрязана толкова ниско, че приличаше на четина, която очертаваше в бяло тъмното му лице чак до скулите.
— Дойдох да го убия заради неуважението, проявено към моя дядо.
Виж, това го впечатли. Очите му се разшириха. Нямаше нужда от преводач — разбрал бе какво казвам.
Макар откровеността да ми спечели едва мигновена изненада от страна на халифа, Гласът му реагира значително по-бурно — горкият едва не тупна обратно на възглавничката си. Зяпна ме невярващо с провиснала челюст. Стражите не трепнаха обаче — за тях заплахата бе само бръщолевене на чужденец, който говори странен език.
Ибн Фейд каза нещо под нос и мършавият най-сетне възвърна самообладанието си.
— И намерението ви остава ли същото към този момент, крал Йорг?
— Не.
Ново указание под нос, после:
— Вече не вярвате, че е възможно да постигнете целта си?
— Съмнявам се, че бих могъл да избягам, след като я постигна. Подозирам, че пустинята ще се окаже по-силна от мен — отвърнах аз, при което халифът изсумтя, развеселено сякаш. — Освен това се сдобих с нов поглед върху ситуацията и смятам, че не е изключено да има и трети начин.
— Обяснете. — Халифският Глас очевидно познаваше добре господаря си и нямаше нужда да му подсказват на всяка крачка. Заповедният тон ме убеди, че действително следва да го приемам като говорител и нищо повече, Глас, който говори точно така, както би говорил Ибн Фейд, ако благоволеше да си отвори устата.
