— Като дойдох тук, близо до източника на атаките срещу дома на дядо си, аз се отдалечих от замък Утрен. От такова разстояние дори Конски бряг ми се струва малък. — Сетих се за лорд Носар и неговата стая с картите в Елм, как повтаря с мастило избелелите и забравени граници на древните карти, воден от претенции, които скоро щяха да погребат в земята невръстните деца на Мартен, сина му и малката му щерка. — Разбирам, че при такова разстояние действията ви не говорят непременно за безчестие, макар същите действия, видени от залите на дядовия ми замък, да крещят за възмездие и справедливост. Разбирам, че принцът на Стрела е бил прав, когато ме посъветва да пътувам, да се срещам с потенциалните си врагове.
— И ако покушението е първият начин, какви са вторият и третият? — попита Гласът.
— Вторият е война. Ако тръгнем по този път, дядо ми ще трябва да насочи богатството на земята си в строежа на още кораби, на по-голяма флота, която да опустоши бреговете на Либа. — Не споменах за нашествие и не случайно. За разлика от маврите, които лесно можеха да стъпят на Конски бряг, обратното ми изглеждаше невъзможно, защото Африк беше в състояние да погълне цели армии без чужда помощ, без отбрана, без войски. Слънцето щеше да върши своето. — Третият начин е съюз.
Ибн Фейд се изсмя с глас.
— Моят народ управлява тук от четири хилядолетия. — Гласът му беше толкова сух, че почти скърцаше. Даде знак на мършавия и той подхвана нататък с минимална пауза:
— Цивилизация, която датира почти без прекъсвания от хиляди години. А вие идвате тук в дрипи и с празни ръце? Ако не беше математа със своите знания, дори не бихме разпознали крал във вас. Вярно е, че на карта земите изглеждат малки, дори най-големите сред тях, но на нашите карти Ренар се открива трудно и се побира под палец. — Той придружи думите си със съответния жест, все едно смачква кралството ми като досадна буболечка. — А Либа трудно ще я покриеш с длан. — Мършавият разпери пръсти. Остана така, с вдигната ръка, дланта му отворена към мен. — Имаме една поговорка тук, в пустинята. Не търси приятелство с празна ръка.
— Какво би платил граф Ханса, за да те върнем при него, момче? — изграчи Фейд от трона си.
Сгънах се в небрежен поклон.
— Ръката ми само изглежда празна, Ибн Фейд. — Не знаех какво би платил дядо ми, но подозирах, че Фейд ще поиска не само пари. Дори да оцелеех след преговорите, не можех да се върна в Утрен, приведен под тежестта на подобен провал. Това би зачеркнало всичко, което бях постигнал там.
— Какво крие тогава ръката ви? — попита Гласът.
— Кажете ми, ваше величество, нужно ли беше да го чуете от магьосниците си, за да знаете, че идвам?
Халифският Глас се напуши от нахалството ми, гневът изостри още повече мършавото му лице. Фейд махна едва забележимо с ръка и отговорът дойде спокоен и без следа от негодувание.
— Хамада е крепост, която няма нужда от стени. Само с керван може да се прекоси пустинята. И бъдете сигурен, че в този дворец се знае за всички, които пътуват по пътищата на солта, много преди да са наближили града ни. Знае се кои са, по лице и по име, знае се товарът им до последната смокиня в дисагите.
— Щом сте знаели за моето пристигане, значи знаете и с кого пътувам — казах аз.
— Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг. Флорентински банкер.
— Той чака пред портите ви, халифе. Защо е тук?
Пак онзи лек жест, предназначен да смили възраженията на Гласа. Когато един човек не си прави труда да крие тайни от теб, значи си загазил.
— Идва с възражения по един договор. Направихме плащане по стар дълг, но парите потънаха близо до Корсарския остров. Макар флорентинците да имаха свои агенти на борда на кораба и да бяха приели дължимите пари, сега твърдят, че според условията на договора плащането се смята за извършено едва след като корабът хвърли котва в Порт Вито.
— Интересно — казах аз. — И макар визитата му да е нежелана, вие му предоставяте защитата и дипломатическите привилегии, дължими на клановете според имперския закон.
— Да.
— А старите споразумения, които им осигуряват въпросните привилегии, биха му позволили да скрие някоя и друга необявена смокиня в дисагите… Ако пратите да го доведат, може и да ви покажа какво крия в ръката си…
Гласът не знаеше какво да отговори на това. Мълчанието се проточи, чуваше се само тихият шепот на ветрилата, докато Ибн Фейд обмисляше предложението ми. Накрая кимна едва доловимо.
— Ще бъде доведен.
Аудиенцията ми, изглежда, не беше чак толкова „частна“, колкото я бяха обявили, защото заповедта да доведат Марко се изчерпи с това изречение. Но аз бях сигурен, че някой вече тича да я изпълни.
— Интересна котка си имате, ваше величество. — Не се имам за експерт по празните приказки, но не можехме просто да мълчим и да се гледаме, докато чакаме да доведат Марко.
— Леопард — отговори Гласът. — От вътрешността.
Дълга пауза. Наистина не ме бива в празните приказки.
— Значи разрушавате всички Строителски артефакти? Ще ми е интересно да чуя защо.
