— За да не гледам колко време я убиват. Ако знаеше как действат такива хора, щеше да ми се молиш и твоята глава да отсека.
— Но аз имам право на избор, така ли?
— Все още може да си ми от полза — казах.
Затворът ни приличаше на цепнатина, дълга петнайсетина метра и три метра широка там, където бяхме паднали. Нататък се стесняваше.
Претърсих идиота и намерих не един, а два ножа, един за близък бой и един добре балансиран за хвърляне. Дадох по-големия на Бащицата.
— И сега какво? — попита той. Усещах страха му, но Бащицата, слава богу, се контролираше. Оръжието в ръката винаги е равносилно на надежда.
— Сега ще чакаме да измислят как да ни убият. — Гневът потискаше собствения ми страх. Исках да убия колкото се може повече от тях, преди сам да се преселя в отвъдното. Смъртта в прашна дупка насред нищото не фигурираше в плановете ми, обаче точно това щеше да стане и от тази мисъл в устата ми киселееше. Как изобщо бяхме налетели на тази дупка при толкова открити пространства наоколо?
— Ей, вие в дупката! — чу се вик отгоре. Без надничащи глави този път.
Мълчах. Още две факли литнаха, повлекли опашки от искри и дим на фона на бледото небе. Не виждах какъв е смисълът, щом пет не бяха свършили работа. Тъкмо се навеждах да угася едната, когато усетих остро убождане в рамото.
— Какво? — чух възклицанието на Бащицата. Цял ден това повтаряше: какво, та какво.
Можех да му кажа, че май е някаква отрова, но той вероятно и сам се беше сетил. Рамото ми изтръпна бързо, още преди да съм се изправил, обърнал и метнал ножа по тъмното лице с тръбичката за духане при далечния ръб на ямата. Не уцелих. Втора стреличка ме удари в гърдите, малко черно нещо, дълго половин пръст.
— Мамка му!
След третата стреличка провиснах, опрян на меча си, нямах сила дори поглед да вдигна. Хората казват, че никога не е прекалено горещо да си носиш бронята, но ако бях легнал с нея предната вечер, щях да тичам по-бавно и от Леша.
Мъже се спуснаха в ямата и ни изтеглиха оттам, както се вади месо, вързани с въжета през гърдите, крайниците ни провиснали безчувствени и безполезни. Когато имаш меч, не е трудно да държиш страха на разстояние. Когато си безпомощен и в ръцете на хора, за които болката ти е единственото свястно развлечение в околността, е съвсем нормално да си уплашен до смърт.
Двама ме държаха под мишниците и ме влачеха, а съществото с духалката вървеше в дирята, която петите ми изравяха в прахта. Краката ми бяха червени до над коляното, прах полепваше на дебел слой по влажната кръв. Съществото приличаше на момиче, десетинагодишно, мършаво и потъмняло от слънцето. Ухили ми се и размаха духалката.
— Блатни стрелички. От Кантанлона. — Гласът ѝ беше висок и ясен.
— Трудно се намират — каза един от мъжете, които ме влачеха. — Дано да си струваш.
Влачиха ни тристатина метра до някакъв лагер. Конете ни и Плашо вече бяха там, вързани за кол. Конете се дърпаха, нервни, жадни може би. Плашо изглеждаше отегчен. Не беше временен лагер, поправих се аз, а нещо като поселище, с няколко навеса и колиби, по-паянтови и от онези в махалата при Кародски извори, имаше също една каруца, няколко варела за вода, две-три кокошки се мотаеха в центъра, пак там в земята бяха набити четири дебели кола. Колко показателно за природата на Перос Вициосос — бяха вложили в инфраструктурата си за изтезания повече материал и усилия, отколкото в „квартирите“ си.
Преброих трийсетина мъже, разнообразни по произход и външен вид точно като моите братя от пътя. Повечето бяха тъмнокоси, спаняри от вътрешността, от по-старата и по-чиста кръвна линия, а не мешавицата от крайбрежието, почти всички бяха стройни и откровено опасни. По мои сметки бяхме убили петима. Не видях нито един с пресни рани.
Двама вързаха Бащицата за един от коловете, после дойдоха за мен. Останалите зяпаха, ядяха или се дърлеха за нещата ни, или правеха и трите едновременно. Неколцина бяха посегнали към кутийката на хълбока ми, но ръцете им неизменно се дръпваха, изгубили интерес. Не ни биха много, по някой юмрук и ритник, сякаш искаха да ни опазят в добро здраве за предстоящата забава.
— Това е Йорг Анкрат — каза им Бащицата. — Крал на Ренерските планини и внук на граф Ханса.
Лошите кучета не благоволиха да отговорят, само стегнаха още въжетата ни и се посветиха на други неща. Чакането е част от цялото упражнение. Оставяш напрежението да нарасне като тесто в нощви. Бащицата продължи да им обяснява кой съм, той кой е, какво щяло да стане, ако не ни пуснат. Момичето дойде да ни позяпа. Протегна ръка. В шепата ѝ имаше голям бръмбар, който драпаше да избяга.
— Мутант — каза момичето. — Преброй краката.
Осем бяха.
— Грозен е — рекох аз.
Детето откъсна два от осемте крака. Буболечката беше толкова голяма, че чух изпукването на откъснатите крачка.
— Така е много по-добре — каза момичето, остави бръмбара на земята и той хукна нанякъде.
— Ти уби Санча — уведоми ме детето.
— Големият грозен идиот ли?
— Да. Не го харесвах.
Мъжете запалиха огън в овъглената яма пред коловете. Малък огън, защото в Иберико няма много дървета.
