— Дай ми желязото — излая той и грабна инструмента от ръцете на Греча. — Аз ще се оправя с този. — Погледна ме в очите и каза: — Може и да си лорд някакъв. Доста злато намерихме у теб. И това. — Вдигна китка да ми покаже часовника. — Но и двамата знаем, че ако те освободим срещу откуп, света ще обърнеш, за да ни откриеш и избиеш до крак. Виждам го в очите ти.
Не можех да го лъжа. Нямаше смисъл. Освободяха ли ме, щях да ги гоня до дупка независимо от цената.
— Май ти се е случвало и преди. — Раел кимна към бузата ми. — Дали пък да не започнем оттам, където другите са се отказали, да ти припомним какво е усещането.
Нажеженият до червено връх на желязото наближи грапавия белег, разлял се по лявата страна на лицето ми. Ръката на Раел не трепна, колкото и страшно да го гледах. Греча стоеше до него, главата ѝ стигаше едва до кръста му.
Горещината пресуши устните и очите ми, но в белега не усетих болка, само топлина, приятна почти. Изгарянето беше убило чувствителността, можех да се дръгна до кръв и да не усетя друго освен придърпване в здравата кожа под окото си. Желязото натисна малко под скулата, все едно някой ме ръчка с пръст. Раел вдигна озадачено вежди.
— Какво, по…
Внезапен прилив на удоволствие се разля през тъканта на белега, удоволствие сродно на оргазма, и гореща вълна затвори очите ми. Надуших вонята на изгоряла коса, моята. Раел изпищя и когато погледнах отново, той вече танцуваше. Този танц хората го танцуват, когато ги връхлети внезапна и силна болка — когато си засрещнат малкия пръст на крака например или си ударят силно лакътя. С лявата си ръка стискаше китката на дясната. И там, напреки на отворената длан, имаше изгорена бразда от желязото, раната толкова дълбока, че се виждаха множеството малки кости, с които са пълни ръцете ни. Самото желязо лежеше в прахта и грееше, нажежено до бяло, сякаш са го нагрявали в ковашка пещ, парцалът около дръжката му пламтеше.
Засмях се. И как иначе? Какво щяха да ми направят, ако им се изсмея? Да ме измъчват? Смехът се бе излял така неочаквано, че неволно си бях прехапал езика и сега се смеех през вкус на кръв, усещах я как се стича топла по устните ми.
— Идиот. — Билан скочи и избута Раел от пътя си. Стисна ме болезнено за брадичката. — Какво направи, момче?
— Момче? — Заболя ме, но успях да изрека думата въпреки пръстите, които се впиваха в мускулите на челюстта ми. Не знаех какво съм направил, но се радвах. Вероятно дребните отломки от Гог, заседнали дълбоко под белега, бяха реагирали на силната топлина от желязото.
— Отговори ми.
Дори сега Билан си въобразяваше, че има с какво да ме заплаши. Плюх в лицето му, слюнка, но предимно кръв. Той залитна назад с тънък писък, момичешки някак, и това отприщи наново смеха ми. Смях истеричен, защото бях изпаднал в истерия. И други от Лошите кучета наскачаха. Един мускуляга, Мануа, брат на Санча, когото бях убил в ямата, стисна Билан за ръката и се опита да го успокои. Избърса с мръсен парцал кръвта, или поне се опита, безуспешно, защото кръвта не се махаше. Секунди по-късно и от по-добър ъгъл видях, че там, където бе стигнала кръвта, самата кожа е поаленяла, а попадналите в очите му капки са обгорили ириса до млечнобяло. Явно некромантството, което дебнеше в мен и ми позволяваше да убивам малки неща с нищо и никакъв допир на пръстите си, наистина все още течеше във вените ми.
— Върнете Дъртата Мери, бързо! — изкрещя ослепелият Билан. От усилието да се сдържи, да устои на жаждата сам да изтръгне живота ми тук и сега, горкият трепереше, та чак се тресеше. — Искам този да пищи цял месец.
— Ти няма да живееш и половин месец, Билан. Когато братята ти разберат, че зрението ти няма да се върне… колко ли ще изчакат, преди да те вържат на същия този кол? — Продължавах да се хиля, не можех да спра. Знаех, че истерията и перченето бързо ще си заминат, щом старата вещица донесе ножовете си, но какво пък, смей се, докато можеш, нали така?
Мануа изтегли меча си, който се оказа моят меч.
— Има меч от стара стомана и владее магии. — Завъртя острието в гигантския си юмрук. Беше едър човек, вярно, а ръцете му бяха направо като на великан. — Може би наистина трябва да му искаме откуп. Другият рече, че граф Ханса щял да плати за тях.
Раел се изплю, лицето му бе изопнато от болка. Когато си си изгорил ръката, така става, не можеш да си намериш място.
— Искам да умре. Да умре по трудния начин.
Мануа сви рамене и си седна, с моя меч на коляно.
Двама мъже доведоха Дъртата Мери. Видях ги най-напред с периферното си зрение и ги наблюдавах толкова напрегнато, че в първия миг не усетих как въжето около глезените ми се охлабва. През ругатните и възмущението на Лошите кучета, през влажните жални стонове на Бащицата чух прищракване и жужене, тихо стържене, все едно драпаш с пръсти по дърво. Нещо се катереше бавно по кола, за който бях вързан, от другата му страна. Клъц. Въжето около коленете ми се свлече. Никой нищо не забеляза.
