Изпитвах силен страх — и как иначе? Ужас ме заливаше на горещи вълни, после вледеняваше кръвта ми до такава степен, че лицето и пръстите ми изтръпваха като в студена зима. Но се опитвах да заблудя сам себе си, че съм част от публиката, че наблюдавам с небрежната жестокост на разбойници, които си почиват. И в някаква степен успях, защото бях седял и гледал, твърде често, във времената, когато още не разбирах докрай това страдание, и във времената, когато го разбирах, но не ми пукаше. Силните нараняват слабите, това е естественият порядък на света. Ала сега, вързан под горещите лъчи на слънцето, в очакване да дойде моят ред, аз разбрах що е ужас и познах отчаянието.
Най-сетне дъртофелата отстъпи назад, ръцете ѝ бяха червени до лактите, но по лицето и дрехите ѝ почти нямаше кръв. Обърна се към публиката, сгъна се в подобие на реверанс, прибра си инструментите в кожата, стисна пакета под мишка и се върна в бараката си.
Публиката крещеше одобрително, мнозина бяха вече сериозно пияни. Бащицата дишаше шумно и накъсано, главата му беше провиснала, едното око гледаше широко отворено, другото — стиснато. Високият, Раел, стана и отиде при Бащицата да върже главата му за кола с кожени ивици. Някой се изпика при колибите, друг стана да даде зърно на кокошките.
— Греча! — извика на момичето Билан, шкембелията.
Греча се появи иззад коловете с широка усмивка на мършавото си лице и пусна шепа счупени парчета от насекомо, крака и лъскави черни пластинки. Билан сложи столче, на което детето да стъпи, близо до кола на Бащицата.
Греча отиде при огъня без друга подкана и взе желязото, което се напичаше в пламъците. Не бях видял кога са го сложили там. Момичето го хвана за увития с парцал край и вдигна към нас нажежения му до тъмнооранжево връх.
— Не! — Бащицата най-сетне бе проумял защо са му вързали главата за кола. Не можех да го виня, че се дърпа като обезумял. И аз щях да се дърпам и да крещя, когато ми дойдеше редът.
Странни форми танцуваха в огъня. Силното слънце отнемаше от светлика на пламъците, затова се наложи да примижа и да напрегна взор, но все пак ги видях — форми и цветове, които нямаха място там. Явно изпадах в делириум от толкова жега и ужас. Ако имах късмет, лудостта щеше да превземе мозъка ми, преди бандитите да се заемат с тялото ми.
— Много викаш. — Греча натика горещото желязо в устата на Бащицата. Стиснатите му устни се сгърчиха стопени от горещината. Зъбите му изпукаха от допира на нажежения връх. Чух ги. Станаха крехки и се пръснаха на парчета, когато Греча натисна. Пара изригна от устата му, пара, ужасни писъци и миризма на печено месо.
Отклоних поглед през сълзи и не видях как малкото момиче му избоде очите. Бих могъл да кажа, че съм плакал за Бащицата или задето живеем в свят, където могат да се случат такива неща, но истината е, че плачех за себе си, от страх. Когато ножът опре до кокала, на върха му има място само за нас си.
Лошите кучета дюдюкаха и се забавляваха искрено. Някои крещяха имена, вероятно на мъжете, които бяхме убили, но това всъщност нямаше значение. Щяха да ни подложат на същите изтезания дори ако ни бяха хванали, докато спим, без да дадат нито една жертва.
— Греча — викна Билан. — Стига му на този. По-късно Мери ще се заеме отново с него. Извади окото на другия. Само едното. Нещо не ми харесва как ме гледа.
Момичето тикна върха на желязото в жарта и се загледа в него, с гръб към мен. Дръпнах въжетата си. Бандитите знаеха как да вържат човек, не само при китките, а при лактите и по-нагоре. Въпреки това дръпнах. Гняв се надигаше в мен. Нямаше да издържи пред желязото, но поне за миг смаза отчасти страха ми. Гняв към мъчителите ми, гняв заради глупостта на цялата тази история, заради идиотизма да умра в някакъв глупав лагер, пълен с празни хора, хора, които не отиват никъде, за които агонията ми ще е кратка разтуха.
Когато Греча се обърна, аз срещнах погледа ѝ, без за миг да го свеждам към нажеженото желязо.
— Гледай ръката ти да не трепне, момиченце. — Ухилих ѝ се зловещо, изпълни ме омраза толкова внезапна и свирепа, че чак ме заболя.
„Опасен ли си?“ — това бях попитал Нубанеца, когато го измъчваха с нагорещени железа. Бях му дал шанс, разхлабил бях оковите на едната му ръка и той се възползва. „Опасен ли си?“ Да, отвърна ми той, а аз го подканих да ми покаже. Ето такъв шанс ми трябваше и на мен сега. Исках тя да изрече думите. „Опасен ли си?“
Вместо това усмивката ѝ се стопи, а ръката ѝ трепна едва доловимо.
— Спри! — извика Раел. — Главата му не е вързана. Може да го убиеш така.
Дойде и стегна главата ми през челото с кожени ивици. Гледах го през цялото време, решен да запечатам чертите му ясни в съзнанието си. Той щеше да е един от последните хора, които виждах в живота си.
