— Старец като мен рядко се отдалечава от залите на господаря си, крал Йорг. Но не ще срещнете мнозина, които са виждали лич. Може да срещнете трупа на човек, който е виждал, и този труп сигурно ще се опита да ви убие, но самият човек отдавна ще си е отишъл. — Осер кимна, сякаш се съгласяваше сам със себе си.
— Значи нито един? За толкова години?
— Личите може и да са стари, не знам — каза Осер. — Но са новост за тресавищата Кен. Бродят там от десетина години най-много. По-скоро от пет. Дори на Островите са ново явление.
Мартен излезе пред вратата на хана и ми махна. Нещо важно беше. Понякога просто знаеш, че е нещо важно. Смъкнах се от седлото. Когато си яздил дълго, ходенето на два крака ти се струва непривично, макар да го правиш всеки ден от ранна младенческа възраст — е, поне в първите миг-два, докато мускулите на краката ти си спомнят за какво са направени. Реших да прекося площада бавно. Нещо ми подсказваше, че разходката ще е кратка, но ще ме отведе далеч.
Мартен се наведе и ми прошепна:
— Мисля, че е време. Помня, когато Сара…
— И не може да почака? — попитах. — Да устиска още малко?
— Не става така, Йорг. — Нещо като усмивка раздвижи лицето му.
— По дяволите. — Повиших глас: — Искам още стражи около хана. Завардете всички входове.
Надникнах през стъклото на прозореца. Миана седеше на стола си, Катерин стоеше близо до нея и ми препречваше гледката. Не исках да влизам вътре. Преди време се радвах, откриех ли нещо, които ме плаши. Но с годините поводите за тревога се множаха упорито. Удоволствието се превръщаше в лошо предчувствие. Изглежда, мъжете имат много повече страхове от момчетата.
Върнах се при Осер. Макин заряза коня си и двамата с Кент дойдоха при нас.
— Е, колко са личите, Гант? — попитах.
— Чувал съм, че в целия свят има само седем — отвърна Кент, като току поглеждаше към епископа, който се молеше пред струпаните кожи. — Седем са твърде много.
— Може и да са седем — каза Осер. — Епископът има списък със седем имена, написани от сестрите на Хелскианския орден.
— Нали уж папата беше наредила всички провиждащи да бъдат убити? Според нея женските манастири не били убежища за вещици. — Онзи декрет ми беше направил силно впечатление, защото показваше докъде е готов да стигне Ватиканът, за да заобиколи неприятните факти.
— Нейно светейшество нареди сестрите в Хелск да бъдат ослепени — каза отец Гомст, приключил или заразял молитвите си. — И ги ослепиха. Но виденията им продължават.
Погледнах към прозореца на хана, но не видях друго освен лицето на Мартен, който надничаше през стъклото. Зърнах Катерин, която прекосяваше стаята с купа вряла вода и пешкир, преметнат през ръка, но силуетът ѝ бързо се скри зад широките рамене на Мартен.
Райк се върна на площада, стиснал под мишница черно дъбово ковчеже, препълнено със сребърни прибори и фини коприни. Не един и двама от гвардейците го стрелнаха с неодобрителни погледи, но никой не стигна дотам да му потърси сметка. Може да бяха с лъскави брони, но сериозно бих се изненадал, ако видя професионален войник да обръща гръб на добра плячка, пък бил той и гвардеец от Златната. Въпреки това нещо в картинката ме смути. Свих устни и се намръщих.
— Брат Райк. — Той се приближи, намусен въпреки находките си.
Протегнах ръка и дръпнах коприната. Беше яркооранжева, цвят, какъвто не бях виждал.
— Защо толкова си падаш по платовете, Райк? Не помня да си изскачал от горяща сграда без топче откраднат плат в ръце. Да премълчаваш нещо? — Мисълта за Райк в рокля беше почти толкова противна, колкото струпаните на площада кожи. Но не това беше проблемът. И точно тогава се сетих за какво иде реч. — Само толкова ли можеш да носиш? — Кога за последно бях виждал Райк да прекрати мародерските си занимания преди да е награбил толкова, че да се изгърби под тежестта на плячката? Никога.
Райк сви рамене, плю и се изчерви.
— Стига ми.
— На теб никога не ти стига, брат Райк.
— Заради очите бе. — Плю отново и почна да връзва ковчежето към седлото на коня си. — Пръстите не ми пречат, ама очите не ми изглеждат мъртви.
— Какви очи?
— Навсякъде, по къщите. — Тръсна глава и стегна още един каиш. — В чекмеджетата с приборите, на рафт в шкафа, зад бурканите в килера, където и да потърсиш нещо свястно — око. Не ми харесват. — Затегна и последната каишка.
— Очни ябълки? — попита Макин.
Райк кимна и аз неволно потръпнах. Не се съмнявах, че са били извадени точно толкова прецизно, колкото бяха одрани кожите. Мисля, че именно тази прецизност ме изнервяше. Виждал съм гарван да вади очна ябълка от изгнила глава, без това да ми развали апетита. Ала нещо в чистото изпълнение на личите ме караше да настръхвам. Беше противоестествено.
Мартен излезе от хана, изгонен от Катерин. Изведнъж ме налегнаха съмнения. Смеех ли да оставя Катерин сама с детето си, същата Катерин, която винеше мен за смъртта на племенника си? Възможно ли бе да е спасила Миана от ножа на убиеца само за да изтръгне живота на новородения ми син? Отхвърлих тази мисъл. Отмъщението беше моето изкуство, не нейното.
