Погледнах през рамо — Горгот газеше полугол във водата въпреки студа, Кент Червения държеше грижливо брадвата и късия си меч над повърхността, Макин се хилеше, Райк се мусеше, Мартен се въсеше съсредоточено — на щита му бяха нарисувани черните греди на опожарена къща върху зелено поле.
— Защо? — повтори Райк.
— Защото той не иска да го правим — отвърнах и продължих напред.
Напомних си, че ще е добре в близко бъдеще да променя подхода си. Ако всеки път скачаш, когато враг ти каже да седнеш, това те прави предсказуем, превръща се в брънка на носа ти, с която да те теглят, когато побутването не сработи.
— Приятно прекарване — извика Райк. Гласът му прозвуча сякаш от по-далече.
Спрях и се обърнах. Райк така и не бе свикнал с мисълта, че съм крал. Може да владеех седем нации, може хиляди мъже и жени да превиваха коляно пред мен, водени от любов или страх — най-вече страх, — но Райк подвиваше коляно само когато противното би означавало да му счупят крака.
— Точно сега ли трябва да го правим, брат Райк? — попитах.
Той се подсмихна.
— Що, к’во ше ми напраиш? Ше ми одереш кожата и ше ми избодеш очите?
Личеше, че личът го плаши повече от мен.
— Не, разбира се. — Поклатих глава и му показах старата си усмивка. — Аз съм крал! — Направих крачка към него. Топнах върха на Гог във водата, чу се съскане, острието подскочи, вдигна се пара. — Ще накарам някой професионалист да го направи. Някой, на когото това доставя удоволствие. Няма нужда кралят да си цапа ръцете.
Горгот се разсмя с боботещия си глас. Макин също се включи. Накрая дори Райк взе да хъхри — споменавал съм за странния звук, който издава, когато се смее, нали? — и всички продължихме напред. Не е лесно да се шегуваш, когато газиш до над топките в ледена вода и си тръгнал към ада, но за щастие моята публика не беше от най-прозорливите. Освен това не се шегувах.
Наближавахме горичката, водата стигаше до кръста ми и с всяка стъпка краката ми потъваха в невидима мекота. По дъното имаше клони и камъни, идеални да се спънеш в тях. И аз се спънах, естествено, на три пъти, но успях да се задържа на крака. Макин не извади моя късмет — падна във водата и се изправи с люти псувни, мокър като кокошка.
Близо до дърветата водата беше по-студена, тук-там по повърхността ѝ се носеше тънък лед, имаше и мъгла, пипалата ѝ се протягаха и се преплитаха с парата на дъха ни. Издигна се заедно с нас, когато изкачихме наклона и се озовахме сред мокри черни дървета.
Първия дух видях само за миг между дънерите, силует, който се движеше бързо, но без да разплисква дълбоката до средата на прасеца вода. Зърнах го за част от секундата — рошава черна коса, целия в кал, дете. Името Орскар се появи в главата ми, макар че не се сещах откъде е дошло. Обърнах се да предупредя братята, насочил меча си към мястото, където бях зърнал момчето. И — естествено — зад мен имаше само мъгла. Мъгла и един железен кръст, медальон, закачен на нисък клон, с червен емайл в пресечната точка. Символ на Христовата кръв.
— Тази игра я знам, мъртвило! — Завъртях Гог в бавен кръг, мъглата се гърчеше пред пламъка му. — Докарай мъртвата ми майка, Уилям, дори бебето, ако трябва. Докарай мъртвите от Гелет, докарай Грейсън с избодените очи, докарай Леша с все отрязаната ѝ глава. Слаб коз играеш. Виждал съм по-лошо.
— Нима?
Остра болка ме прониза в гърдите. Обърнах се отново и огънят на Гог угасна, ръката ми се отпусна безсилна заедно с меча.
Баща ми, с вълчата си наметка, с желязната си корона, с желязо в косата и зима в очите.
— Ти не си мъртъв. — Думите сами излязоха от устата ми, тихи, лишени от емоция. — Не си дух.
— Не съм ли?
— Не си! — Кръв се стичаше под нагръдника ми, изпомпвана от стара рана, попиваше в ризата и вълнената туника, стичаше се на горещи ручейчета по корема ми. — Висок замък не може да падне пред блатни трупове. — Поклатих глава. — А в двора ти няма и един толкова смел, че да ти пререже гърлото. — Примигнах. Той си стоеше там, водата се плискаше около високите му ботуши, солиден и от гаден по-гаден — съвсем истински, с други думи, а не някакво сивкаво привидение.
— До час ще си станал баща, Йорг. — Погледна към ръцете си, разпери пръсти, обръщаше ги ту с дланите нагоре, ту с дланите надолу.
— Недей да… — Успях да стисна по-силно дръжката на Гог. — Откъде знаеш?
— Призраците знаят това-онова. — Обърна се и впери поглед в мъглата.
— Ти не си мъртъв. — Невъзможно. Той не можеше да умре. Не и той. И не без аз да съм го убил. — Как…
— Не този син трябваше да умре, Йорг. — Не познавам друг с таланта на баща ми да прекъсва човек, без да повишава глас. — Уилям трябваше да извадят от тръните. Той имаше моята сила. Ти си се метнал изцяло на майка си. Дори Дегран щеше да е по-подходящ. Дори той.
— Кой те уби? — попитах настоятелно.
— Кой? — Очите му ме намериха отново. По-студени отвсякога. — Сърцето ми спря, докато бъхтех онази своя хубава тевтонка. Как я нарече ти? Скоронската курва.
Водите се надигнаха около нас, рисуваха въртопи около дънерите. Дълбоки до коляно, до бедро.
