Миана лежеше пред напаленото огнище на завивки, донесени от стаите на хана, полите ѝ — набрани около кръста. Болка бе сгърчила крайниците ѝ. Светлината на пламъците огряваше корема ѝ, кожата му опъната до скъсване върху наедрялата утроба. Бял върху зачервената кожа, точно над моето скрито дете, се открояваше отпечатък на трипръста ръка.
— Миана? — Пристъпих, като прибрах Гог в ножницата. — Миана? — Студен допир пропълзя по гърдите ми. Може би от същата трипръста ръка, устремена навътре. Не си падам по поетите с техните натруфени думи, но в онзи миг сърцето ми наистина се смрази, превърна се в тежка и сгърчена рана — да видя Миана така ми причини физическа болка, от която залитнах. Без съмнение слабост, с която личът ме бе заразил.
— Миана?
Очите, които се обърнаха към мен, не ме познаха.
Обърнах се и хукнах към вратата, като едва не съборих Катерин.
— Тръгваш си?
— Да.
— Тя има нужда от теб. — Гняв. Разочарование. — Тук.
— Личът се пресяга за тях, за нея и за сина ми — казах. — Не знам къде е, но не е тук.
Обърнах ѝ гръб, на нея, на Миана, на странноприемницата. Притичах покрай кладата, където кожите възвираха и се топяха, а подкожната мазнина се разливаше и вдигаше пара върху паважа.
Последван от братята си, изтичах до ъгъла при градската пекарна и скочих на едно високо стъпало, откъдето се виждаха оголените дървета зад наводнените поля и хълмът с горичката, където чакаше врагът ми. Застинах, отпуснах съзнателно мускули, укротих пулса си, оставих го да отмерва времето — време, в което способността за преценка и ясният ум да ме настигнат. Миговете минаваха празни, ако не броим далечния вой и черните отражения на клони, протегнали се към Готеринг.
— Повърхности и отражения, Макин — рекох аз. — Светове, разделени от прозирни бариери, светове невидими и непознаваемо дълбоки.
— Простете, господарю? — Макин потърси убежище в официалностите, вместо да тръгне по мисловната ми пътека.
Цялото ми същество крещеше за действие. Жена ми лежеше белязана и измъчвана, не ме познаваше, изтерзан затвора за сина ми. Моят син!
Баща ми би казал: „Намери си друга жена.“ Забоди ги и двамата, майка и син, за пода с един удар на меча и продължи нататък, яхни коня. Нека личът се задави с тях. И точно това щях да направя, ако не ми останеше друг избор. Щях да го направя. Повтарях си, че ще го направя.
Стоях неподвижно, само пръстите ми трепереха.
— Помисли за непосредствения проблем, сър Макин. Епископът твърди, че има поне седем лича, може би повече. Знаем, че за пръв път нападат в Атар. Може би нападат и на други места, по други маршрути към Виен. Бият се на много фронтове. Ако бяха много, ако смятаха, че лесно ще надвият войници, а не безобидни селяни, нямаше ли да ни нападнат още снощи? Или е това, или си играят с нас като котка с мишка. Когато съм изправен пред нови, непознати врагове, предпочитам да се запозная с тях поединично, а не с всичките накуп, следователно сега ни се предоставя безценен шанс, а не страхотия, от която да избягаме!
Исках да си плюем на петите, разбира се. Всичко това беше въпрос на страх, страхът беше в центъра на замисъла. Личът искаше да натоваря Миана в каретата и да хукна с петстотинте си гвардейци към Хонт.
— А ако е онова с котката и мишката? — попита Макин.
Усмихнах се.
— Какъв по-добър шанс би имала мишката да убие котката?
Изтеглих Гог. Огънят, който изригна по протежение на острието му, бе по-ярък от всички пламъци, танцували там досега. Тръгнах към черните дървета и отслабващите писъци, газех през тъмните води, а братята газеха след мен. Вървях, а не тичах, макар в гърдите ми да гореше огън свиреп като този, който ближеше меча ми. Вървях, защото повърхностите разделят познатото от непознатото, и макар често да пристъпвам там, където дори ангелите не припарват, се опитвам да не търча като последния глупак.
Наводненията имат характерна миризма — на земя след дъжд, но застояла, с намек за разложение. Водата беше студена, толкова студена, че ми спираше дъха, и след всяка крачка панталоните ми се мокреха все по-нависоко. Лицето ми гореше, стоплено от пламъците по острието Гог, светлината им се отразяваше в тъмната гладна вода. Някакъв глупав спомен ме подсети за плавния завой на Сейн там, където реката минава през Крат, малко след Моста на изкуствата, и за каменните колони, които стърчат над ленивото течение и бележат градския плаж. Мама ни водеше там в разгара на лятото, когато Сейн още пазеше спомен за зимата. Помня как с Уилям влизахме бавно във водата, сантиметър по сантиметър, и пищяхме. Онези писъци през затаен дъх, докато реката стиска с ледени пръсти пишлетата ни — усетих ги да напират отново сега и с мъка потиснах възклицанието.
— Еба си! — изсумтя сър Макин зад мен. — Чудо ще е, ако топките ми слязат на мястото си в близкия месец.
— Защо изобщо отиваме там? — чух гласа на Райк.
