Мартен спря до Райк и мен, но не гледаше нас, а купчината кожи. Отворил бе уста да попита нещо, но явно бе забравил въпроса си.
Вдигнах рамене.
— Хората са направени от месо. Личите обичат да си играят с парчетата. Виждал съм и по-лошо в касапниците. За бога, виждал съм по-лошо отношение към пленници. — Последното беше лъжа. Истината е, че не съвестта спира хората. Не, хората просто не са толкова добри касапи като личите.
Държах под око Райк. Райк не се плашеше от нищо. Е, понякога хукваше да се спасява, но тичаше с гневни псувни на уста и пътьом планираше отмъщението си. За последно го бях виждал ужасѐн, когато ни нападнаха духовете на пътя на мъртвите. Отрязани пръсти и извадени очни ябълки, оставени на ключови места в селски къщи, не бяха достатъчни да го уплашат. Виждал го бях лично да реже и вади, при това без да му пука дали първоначалните собственици на пръстите и очите са приключили с използването им.
Погледът ми се върна към купчината кожи. Все имах чувството, че помръдват.
— Изгорете ги — казах. — Не е като да трябват някому.
Тръгнах към хана. Време беше да вляза през тази врата.
— Мама му стара! Къде беше, Йорг, проклетнико? — Миана буквално изсъска името ми през малките си бели зъбки. Винаги съм казвал, че има хубаво лице и мръсна уста. Ако може да се вярва на хорските приказки, дори най-благочестивите дами псуват като моряци, когато раждат. Какви ли думи щеше да изнамери Миана, когато стигнеше до напъните? Странна работа — раждаме се под съпровода на майчини псувни, а после същите тези майки твърдо вярват, че децата имат нежен слух и не бива да чуват друго освен онова, което се изрича в църква. Притворих вратата след себе си.
Вътре ханът миришеше на дим от огнището, беше горещо и спарено, долавяха се и по-стари, не толкова приятни миризми, навярно от убийствата, извършени тук преди слънцето да изгрее.
— Ису Христе! — изохка Миана и се сви. Лежеше в голямо кресло, отрупано с възглавнички. Пот блестеше на капчици по кожата ѝ, жилите по шията ѝ се бяха издули. — Не искам да родя бебето си тук. Не тук.
Катерин ме погледна над издутите гърди на Миана. По стените имаше кафеникави петна, където одрани тела бяха докосвали неогладените дъски.
Не исках детето ми да се ражда на пътя. На пътя се живее трудно, пътят категорично не е подходящото място, където да се появиш на белия свят, пък било то в позлатена карета и с почетна стража от Златната гвардия. А това градче на мъртъвци вещаеше дори по-зла прокоба. Спомних си Дегран — малък, крехък, скършен в ръцете ми. Личът държеше Готеринг, чакаше, а Миана щеше скоро да роди.
Горгот се приближи до хана да вземе още дърва за кладата. Грабна по една голяма цепеница от дървата, подредени до стената отвън. Гвардейците също се бяха включили — къртеха прозоречни капаци, трошаха някаква изоставена каруца. Други бяха слезли в мазето на хана и изнасяха шишета с бренди и масло да подхранят огъня. Отворих вратата и последвах Горгот.
— Върни се тук, копеле курвенско!
Затворих вратата да заглуша ругатните на Миана. Гвардейците, които стояха на пост отстрани, ме изгледаха с вдигнати вежди.
— Кралицата не е на себе си — рекох аз.
Шест глави със златни шлемове се заковаха в стойка мирно, докато минавах между собствениците им.
Личът държеше града, държеше всички ни, макар че повечето от нас още не го знаеха. Надявах се огънят да отслаби хватката му и да прочисти въздуха. Сега Готеринг беше заклинание, магия, голяма руна, изписана с човешки останки. Кървава магия.
Когато кладата беше готова, цепениците напоени с алкохол и масло и подредени около купчината кожи, извадих Гог от ножницата. Острието грееше под лъчите на зимното слънце, все едно пламъци танцуват по ръба му. Опрях го в цепениците и казах:
— Гори.
И по острието наистина затанцуваха пламъци.
Огънят се разгоря бързо, подскачаше по цепениците, поглъщаше алкохола и маслото, впиваше остри зъбки в дървесината. Миг по-късно се разнесе тежка воня на горящо месо, по-силна от миризмата на пушека. Спомените ме върнаха в Призрачния — как вървя между обгорени трупове, за да се изправя пред Еган от Стрела. И друг спомен — писъците на онези, които огънят не беше убил. Само дето… не беше спомен.
— Какво? — Килнах глава да определя посоката. Пронизителен стон, скимтене.
Капитан Харан се появи в галоп на площада.
— От онази дъбрава е, на хълма западно оттук. Кухи лес.
Знаех за кое място говори. По пътя към Готеринг бяхме видели още един остров сред наводнените ниви, на триста метра на запад, малък хълм, обрасъл с гъста гора.
„Милостта на немъртвите — беше казал Гомст — е, че накрая ти позволяват да умреш.“
Но краят още не беше дошъл.
Жителите на Готеринг още бяха живи. Още усещаха. Някъде в онази гора близо двеста жители на градчето, одрани, с отрязани пръсти, извадени очи и изтръгнати зъби, виеха, защото аз им горях кожите.
— Йорг! — Вик, завършил с писък. Катерин на вратата, лицето ѝ бледо в рамката на кестеняви къдрици.
Хукнах с меча в ръка. Избутах я и влязох.
— То… то стана по-силно изведнъж. Не можах да го спра — каза Катерин зад мен.
