Когато най-сетне се изтеглих със сетни сили на горния свят, под жежкото обедно слънце, с разкървавени ръце, останал без дъх и толкова обезводнен, че даже не се потях, Плашо и жребецът ме посрещнаха със същите тъпи погледи, с които ме бяха изпратили. По муцуната на жребеца беше избила пяна и и двете животни показваха признаци на обезводняване — хлътнали хълбоци и нездравословен блясък в очите. Застанах пред тях, превит на две от изтощение, задъхан, стиснал здраво очи да ги предпазя от ослепителната светлина. Зачудих се дали и Строителските призраци не се чувстват по подобен начин, когато преминават от един свят в друг. Трудно ли им е да се измъкват от дълбините на странното си съществуване, за да се появят като Фекслър, нарисувани от машини, видими за човешките очи? Онези стари духове ме наблюдаваха и в момента, усещах вниманието им, гледаха ме как изправям гръб и вдигам ръка да заслоня очите си. Усещах погледа им, празен и неразгадаем като на мулето, но много по-нечовешки.
Последната вода в меховете, които жребецът носеше на гърба си, не успя да утоли жаждата ни. Разделих я на три, защото смятах, че и тримата ще успеем да стигнем до варелите на Лошите кучета. Ако не смятах така, щях сам да изпия всичката.
Лагерът на Лошите кучета пазеше бегъл спомен за прежните си господари. По някоя кост тук-там, захвърлени оръжия, дрипи, парчета от броня, всичко покрито с тънък слой прах. Останах колкото да изпия едно от горчивите хапчета на Толтех и да напълня меховете с вода.
Преди да тръгна, погледнах през образния пръстен. Исках Фекслър да ми кацне тук, да му покажа каква цена е била платена за свободата му и да видя дали ще се трогне. Пръстенът не ми показа нищо обаче, просто видях света през халка от сребриста стомана. Но когато понечих да го сваля, картината се промени и видях всичко отвисоко, от подножията на рая, видях нациите в кафяво и зелено, без помен за границите, които чертаем на картите си, океаните тъмнееха сини. И там, на южния бряг, при тесния морски ръкав, който дели земята ни от Африк… грееше червена точка.
— Не съм ти играчка, Фекслър. Не очаквай да хукна през империята, за да свързвам малките ти точки.
Плашо изпръхтя, сякаш се чудеше дали не съм се побъркал от жегата. Прибрах пръстена.
— По дяволите!
Вече бях планирал следващия си преход. И той водеше към същото място.
— Крал Хонорий Йорг Анкрат. — Този път лакеят с малкия жезъл за тропане по врати ме удостои с титлата, която бе пропуснал да спомене при първото ми посещение.
Градоначалничката седеше на трона си от абаносово дърво, сякаш през цялото време не е помръдвала оттам, клечала е над счетоводните си тефтери и инвентарните списъци сред геометричното великолепие на мавърските зали. Писалището до нея беше празно, писаря го нямаше, навярно освободен, докато градоначалничката проверява работата му. Старицата ме наблюдаваше през залата: явно ѝ бях достатъчно интересен да вдигне за кратко перото от листа пред себе си.
— Здравият разум е надделял, крал Йорг? — попита тя. — Върнали сте се, преди да стигнете хълмовете? Когато ви пратих Леша, се надявах белезите ѝ да ви покажат верния път — назад през градските порти.
— Внучка ви се оказа едновременно предупреждение и вдъхновение, мадам. — Спрях пред стъпалата на подиума и се поклоних по-дълбоко, отколкото подобаваше на поста ѝ. Така де, все пак носех лоши новини. — Тя беше изследовател. Светът ни има нужда от повече хора като нея.
— Беше? — Нищо не убягваше на дъртата вещица. Усетих как двамата мъже при вратата се напрегнаха.
— Разбойници нападнаха лагера ни през нощта. Перос Вициосос.
— О. — Състари се изведнъж. Годините, които досега само я бяха втвърдявали, изведнъж полегнаха на раменете ѝ с цялата си тежест. — По-добре да беше намерила отново огъня.
— Леша загина в битката преди да ни пленят, мадам. Моят човек, Грейсън, не извади този късмет. Умря трудно.
„Но ти си оцелял.“ Не го каза на глас. Стоте и техните изчадия имат инстинкт за оцеляване, за чиято цена е по-добре да не питаш.
Градоначалничката се облегна назад в трона си и остави перото на страничната облегалка. След миг наръчът документи падна от ръката ѝ.
— Имам шестнайсет внуци и внучки, Йорг, не знам дали знаеш.
Кимнах. Моментът ми се стори неподходящ да я поправя относно актуалната бройка.
— Всичките умни, чудесни деца, които тичаха из тези зали, смееха се, пищяха, пълни с живот. Едно-две в началото, после изведнъж станаха много. Майките им ги слагаха в скута ми, винаги майките, и ние седяхме и се гледахме, старата баба и малкото внуче, всеки загадка за другия. После животът ги отнесе по пътя им и сега мога по-бързо да ти изредя имената на шестнайсетте си областни управители, отколкото на онези деца. Повечето не бих познала, ако ги видя на улицата. Леша беше смело момиче. Не хубава, но умна и напориста. Навярно би могла да се справи добре с моята работа, но градът не я влечеше. Жалко, че не я опознах по-добре. Жал ми е дори повече за баща ѝ, който също не я познаваше, но поне ще оплаче загубата ѝ, докато аз имам само извинения.
