Ръката на Катерин се стрелна и сграбчи нещо във въртопа, стисна го за гърлото. За мен то бе Орскар от манастира, Бащицата на кола за изтезания, Леша, която вярва, че ще я спася, момчето от Албасет, което ковачът преби. Не можеш да спасиш всички, така че защо да спасяваш когото и да било? Катерин го душеше, пръстите ѝ побеляха от напрежението. В последния миг зърнах лицето на баща си, черно от кръв. А сетне — бам, изчезна! Струйка дим, и толкова.
Катерин пристъпи бързо напред, една крачка само. И личата трепна. Обърна се да избяга. Но Катерин я улови. Стисна костеливата ѝ ръка. Държеше личата, настръхнала от напрежение, ръката ѝ все по-бяла, вените все по-тъмни, напрягаше се до сетен предел, но не пускаше.
— Не трябваше да идваш.
И аз пробих повърхността. Давех се, повръщах. Седнах. Водата беше плитка, половин метър най-много. Поех си дъх, най-сладкия дъх на света, и махнах косата от очите си. Около мен, сред първите дървета на Кухи лес, братята седяха, давеха се и стенеха, плюеха вода, лицата им — посинели.
Каретата се тресеше по замръзналата кал, а Чела ругаеше под нос. На пейката отсреща Кай изглеждаше спокоен, дремеше даже, сякаш го люлее дойка. Чела стисна страничната облегалка. Пет години без сладостта на некромантството, пет години, откакто анкратското момче ѝ я беше отнело, изгорило бе силата ѝ в огнената буря на своите призраци. Смятала бе, че Мъртвия крал е проявил единствено жестокост, захвърляйки я сама и откъсната на бреговете на живота, измъчвана ежедневно от болежките на плътта, унижавана от дреболии като жега и студ. Сега разбираше, че не е било само жестокост. Било е предвидливост, хитрост.
— По дяволите. — Чела се загърна по-плътно с кожената наметка. — Защо есента трябва да е толкова студена!
— Защо някой е решил, че Съборът трябва да се провежда в навечерието на зимата? — каза Кай. — Това би било по-разумен въпрос.
Чела не се чувстваше разумна, чувстваше се измръзнала. Демонстративното спокойствие на Кай я дразнеше. Напоследък все по-често се сещаше за деня, когато блатните духове ги бяха довлекли при нея през тръстиките. Кай и момичето му. Косите им бяха целите в кал и слуз, младите им лица — разкривени от ужас. Всяка проява на самочувствие сега, всеки намек за кроткото презрение, което се криеше зад усмивката му, се превръщаха в поредния повод Чела да съжали, че изобщо е решила да го използва. По-добре да го беше убила заедно с напереното му малко курве.
По своето естество некромантството е греховна наслада, изисква да се предадеш на най-тъмните си инстинкти. Фактът, че златното момче си е върнало предишната самоувереност, че пак излъчва чар и дарява света с милите си усмивки, сякаш просто експериментира с таен порок, по необходимост и за забавление, направо я влудяваше. На всичкото отгоре се справяше страхотно, толкова добре и с такава лекота, че ѝ идеше да му издере лицето. Изглежда, Кай приемаше некромантството като временно занимание, което може да зареже по своя воля, както беше зарязал и изгората си. Как се казваше тя? Сула? Чудеше се дали Кай още помни името ѝ.
Некромантството си имаше цена, трябваше да има цена. Чела определено беше платила цена. Е, Йорг бе отхапал от него безплатно, но хапката беше малка, незначителна, само намек за истинските възможности на магията. А златното момче се бе втурнало с главата напред, на шега почти, сякаш некромантството е циркаджийско жонгльорство. Но рано или късно щеше да изпусне топките.
— Мразя да съм жива — каза Чела на света, който се точеше от другата страна на дървената решетка; живите плетове бяха обрасли с толкова плътен скреж, че всяка вейка имаше тръни от лед.
— А в същото време стискаме живота със зъби и нокти — каза Кай. — До откат понякога.
Вече бе вървял в сухите земи. Въобразяваше си, че знае всичко. Въобразяваше си, че е видял и двете страни на монетата, само защото се е препъвал по границите, където новите мъртви понякога губят пътя си. Как ли щеше да го промени пътуването в дълбокото, запита се Чела. И колко надълбоко трябваше да стигне, за да се стопи завинаги наглата му усмивка? Някъде отвъд Опрощение може би, в местата, където ангелите не смеят да пристъпят, или дори отвъд черните пясъци, чак в пещерите на личите. Истината го чакаше някъде там — и в деня на неговото тъмно богоявление Чела щеше да му прости за пренебрежението и наглостта, защото от този ден насетне те щяха да са непотребни за него, счупени. Дотогава обаче… още една бодряшка усмивка и щеше да му издере очите.
Клатушкането на каретата ѝ обръщаше стомаха. Костите я боляха. А студът, влажният, издебващ я студ! Изтри си носа — по опакото на дланта ѝ остана влажна следа от секрет, — после подсмръкна. Забеляза беглото отвращение, пробягало по лицето на Кай, и се престори, че не е видяла нищо.
„Играем си с трупове, а той се отвращава от сополите ми!“
Толкова много живот в тялото я правеше дребнава и заядлива, слаба.
Каретата се люшна и спря, кочияшът потропа три пъти по покрива.
Кай вдигна очи.
— Проблем?
