Императорът на тръните полностью

Чела не долавяше нищо, но при отслабените ѝ сетива това не значеше много. Вдигна рамене, наведе се напред и отвори вратата на каретата.

Акстис стоеше в калта, златната му броня отразяваше зимното слънце и грееше ослепително. И други от Златната гвардия се тълпяха около него, но на коне.

— Над града пред нас се издига дим.

— Кой е градът? — Чела примижа. Не ѝ допадаше мисълта да излезе от каретата. Слънцето обещаваше топлина, но лъжеше.

— Готеринг.

— Не съм го чувала. Пратете ездачи напред и продължете. — Затвори вратата и се облегна. — Двеста и петдесет мъже! И се тревожат заради малко дим. Дори целият град да гори, пак можем да минем през него.

— Може би нашите приятели са ни изпреварили. — Кай улови парата на дъха си и я оформи във въпросителен знак, който бързо изгуби очертанията си. Евтини номерца.

— Личите не са ничии приятели, заклет във вятъра друже. Добре ще е да го запомниш.

Каретата се люшна отново напред и скоро нагази в мека кал под хрущяща ледена корица.

— Пътят е залят. Газим — каза Кай. Беше облегнал глава назад и очите му бяха затворени. — Има нещо като клада на градския площад. Не виждам кости.

Беше ѝ казал, че вятърното му зрение се усилва едновременно и правопропорционално с мъртвото му зрение. Още един повод да го мрази и в червата. Очите му трепкаха под клепачите, насочени към пътя напред, там, където тя не можеше да види. Въпреки това Чела се усмихна. Пред тях имаше неща, които Кай не би могъл да види, нищо че зрението му яздеше вятъра. Бяха поели по тази пътека благодарение на Мъртвия крал и неговото коварство. Двама некроманти, тръгнали към Събора, изпратени на Събора. Некромантството беше задължително условие по пътя към заложената цел, но също толкова необходимо бе пратениците да са достатъчно живи, за да не предизвикат подозрение с присъствието си. А кой по-добре от Кай и Чела отговаряше на тези условия? Той — твърде нов в занаята, за да стресне Стоте, тя — твърде далеч от старите си сили, за да представлява заплаха.

Тъмна вода се плискаше под прага на вратата, каретата газеше все по-надълбоко. После, тъкмо когато изглеждаше, че ще потънат, колелетата отново захапаха пътя и поеха по твърда земя. Чела надуши миризмата на печено месо.

— Това е погребална клада.

— Няма кости — каза Кай. — Над улиците са опънати знаменца. Някакво местно празненство?

За смъртта Чела знаеше всичко. Поклати глава.

Отвори вратата и скочи на пътя още преди каретата да е спряла.

— Какво? — Кай скочи след нея.

Чела вдигна ръка да го накара да млъкне. Не че слушаше с ушите си, но предпочиташе Кай да млъкне поне за малко.

— Писъци… — каза тя. Ужасна агония. Агония, от която кожата ѝ пламна. Ръка се появи пред лицето ѝ и в първия миг Чела не я позна, макар да беше нейната собствена. Ръката висеше сякаш на невидима нишка, дълъг пръст с костеливи кокалчета сочеше колебливо. Колебанието бързо изчезна и пръстът посочи решително към откритите води между града и една горичка наблизо. — Там.

— Усещам го съвсем смътно — рече Кай.

— Крие се. — Чела събра ръце да оформи волята си. Може да притежаваше само ехо от прежната си сила, но малкото, което владееше, го владееше с умението на десетилетен опит. — Помогни ми да го извадим.

Извличането на мъртви неща през воала винаги ѝ напомняше за помийната яма в Йонхолт. Горещо лято и смрад, която се издига между дъските, смрад толкова силна и люта, че да ти потекат сълзи — точно като в онзи ден, когато изпусна брошката на леля Робтин. Не, не я беше изпуснала, тази дума бе твърде неточна. Беше я закачила много внимателно за рокличката си, прекарала бе няколко пъти стоманената игла през вълнения плат. И въпреки това брошката падна, превъртя се във въздуха, искряща, цепеща светлината като диамант, макар да беше от обикновено огледално стъкло. Чела на два пъти почти успя да я хване, бижуто буквално мина през пръстите ѝ, на третия път го бутна неволно, то се плъзна по дъските и падна в дупката.

Чела дълго стоя и гледа отвора. Искрящата брошка отново и отново падаше в дупката, образът се бе запечатал в главата ѝ. Не беше попитала може ли да я вземе. Леля не би ѝ разрешила, затова не попита. „Ако вземеш нещо, но го върнеш навреме, значи просто си го взел назаем“ — беше си казала малката Чела.

— А ако не го върнеш, значи си го откраднал — прошепна тя, застанала до помийната яма зад люляците.

Помнеше как легна по корем на дъските, сбърчила нос и затаила дъх срещу напиращата смрад. Опряла буза в дървото, бръкна в дупката, лайняните дъски остъргаха подмишницата ѝ през ръкава на рокличката. Пръстите ѝ потънаха в мръсотията, която се оказа изненадващо студена. Ясно помнеше пълзящото отвращение, надигащия се стомах, ръката си, потънала до китката, която искаше да се свие в юмрук, но вместо това шареше с надежда да напипа бижуто.

Нуждата да си поеме дъх разкъсваше гърдите ѝ, не искаше да чака. Чела стискаше силно очи. Удряше с крачета по дъските, шареше с ръка. ЩЕ ВДИШАШ. В крайна сметка нуждите на тялото винаги се оказват по-силни от тези на ума и винаги вдишваш.