Лежала бе там, давеща се от вонята, тънка нишка горчиво повръщано висеше от отворената ѝ уста, а пръстите ѝ още шареха в един студен свят, наполовина твърд, наполовина течен.
И след всичко това — иглата на брошката изведнъж я убоде, тя изпищя и дръпна рязко ръката си. Празна, ако не броим лайната.
— Номерът — измърмори тя на Кай — е да издържиш, докато те захапе.
Когато то захапа, Кай се срина с писък, но Чела удържа с мрачно удовлетворение и дръпна да извади онова, което бе изгубено и скрито. Колкото и слаба да бе, използва изпълващия я живот да примами и прикове плячката си. Накрая, когато сякаш костите щяха да се изтръгнат от плътта ѝ, през мускулите, кожата и всичко, Чела дръпна още по-силно и над наводнените полета се завихри мъгла. Скреж разпери шарки под мъглата, разля се мълниеносно, диво, ъгловато над тъмната вода.
То се надигна сред отломки тънък лед, нещо хем по-бяло от скреж, хем по-черно от застоялата вода, създание с крайници бледи като кост, полазени от среднощна сянка, тънко като острие на меч, ръцете с по три пръста като корени. И незнайно как, въпреки липсата на отличителни белези, несъмнено женско. Създанието нямаше уста и болката му се измерваше по друга скала и в друг регистър, а Чела усещаше резонанса на агонията му дълбоко в корените на зъбите си. Гвардейци залитаха около нея, давеха се, деряха очите си.
— Керес! — назова Чела личата, запечатвайки я обратно в света.
— Какво стана? — Кай се надигна, дишаше тежко. — Виждам го ясно. Нещо се е променило. Какво?
— Аз… — Нещо наистина се бе променило. Личата стоеше открита пред тях, без покрова си от призраци.
Кай стисна зъби. Явно и той усещаше резонанса от агонията на създанието.
Призраците ги нямаше… сякаш някой ги беше обелил.
И в този миг Чела разбра.
— Одрали са я.
Дълго лежах трескав в мрака. Лежах в прахта до пресния труп на хилядолетник и от време на време, когато съзнанието ми се проясняваше достатъчно, за да проумее завалените молби на обложения ми език, пиех.
Когато няма светлина и звук, е трудно да различиш сънищата от делириума. Говорех на себе си — мрънках и се обвинявах, — понякога и на Фекслър, който лежеше по лице с разкашкан тил. Стисках пищова му — моя тотем срещу ужасиите на нощта. В другата си ръка стисках кутията с релефните тръни и дори в лудостта на треската не дръзвах да я отворя.
Говорех на демоните си, обръщах се към всеки от тях с дълъг скучен монолог насред прахоляка. Главата на Леша ме гледаше от нишата с лекарствата, кожата ѝ излъчваше светлина, а от отсечения ѝ врат се процеждаше тъмна кръв. И Бащицата дойде, очите му избодени, езикът му изгорен, дойде да ми прави компания, да си поговорим, макар думите му да бяха нечленоразделни като моите. Уилям дойде, хванал мама за ръка, нейните очи — разтревожени, неговите — твърди като камък.
— Опитах се да те спася. — Все същата стара история. Не очаквайте нови извинения от Йорги.
Той поклати глава, кръв и къдрици. И двамата знаехме, че него тръните не биха го спрели.
Мъртвите от Гелет също дойдоха да постоят на стража, те и братята ми от тресавището, които Чела беше събрала в моя чест.
След време лекарствата на Фекслър най-сетне подействаха, треската ми премина и сънищата избледняха в мрак. Очите на Уилям се стопиха последни, упорити като обвинение.
— Гладен съм. — Надигнах се. Бях толкова схванат, че прешлените на гръбнака ми изстъргаха.
Не знаех колко време съм лежал на пода. Във всеки случай достатъчно дълго Фекслър да се размирише. Но дори сладникавата миризма на разложение не се отрази на апетита ми.
Измъкнах пипнешком сушеното месо от раницата си, дъвчех енергично в мрака и плюех жилите. Не запалих фенера дори когато реших да пребъркам Фекслър — светлината трябваше да се пести. С едната си ръка бърках в многобройните му джобове, в другата стисках изтъпения си нож, защото не бях докрай сигурен, че вкочаненият му труп ще понесе вниманието ми без възражения. Той не помръдна обаче. Може би Строителите са умеели да защитават обиталищата си от такива вредни влияния, така както заклетите в ума слагат печати на кралските гробници, за да защитят покойниците от поругаване. Открих у Фекслър лека правоъгълна кутийка, като калъф за карти, в която нещо дрънчеше, в друг джоб намерих няколко еластични картончета, но не от хартия, а от материал, който приличаше на пластимаса, в предния джоб на ризата му имаше тубички, най-вероятно инструменти за писане. Всичко това отиде в раницата ми.
Накрая, когато се почувствах готов да тръгна, запалих фенера.
Да стигна до шахтата се оказа точно толкова неприятно, колкото си го бях представял. Да се изкатеря по гладките ѝ стени, за да докопам въжето, се оказа още по-неприятно. А понеже първия път го изпуснах, паднах и се наложи да повторя онова с катеренето, историята ми едва не завърши с прашен скелет на дъното на дълбока дупка.
