Соренсън изрази готовност да проникне през вратата на мазето. Ако имало такава. Ако нямало, щяла да счупи някой от прозорците. Ричър не възрази. Подходът от трето място щеше да помогне, но без да е решаващ. Най-опасното място беше входната врата, по очевидни причини. А най-ефективното за проникване — задната врата. Той трябваше да избира между двете. Риск печели, риск губи.
— Аз ще поема задната — обяви той.
— В такъв случай аз ще атакувам отпред — рече Делфуенсо.
— Само не им обяснявай, че си се изгубила, а направо стреляй. В лицето. Още преди да са ти казали „здрасти“.
— Трябва да дадем малък аванс на Соренсън. Разбира се, ако има врата за мазето. От там се влиза по-бавно.
— Става — кимна Ричър. — Но нека първо стигнем до там.
След което потеглиха. Този път с бърза крачка нагоре по стръмната улица.
63
Вървяха по платното, а не по тротоара. Нямаше смисъл да се отказват от прикритието на дърветата покрай бордюра, колкото и незначително да беше то. Ричър вдигна ръка и спря в момента, в който прецени, че се намират на около два метра и половина под билото на възвишението. Оттук нататък той и Соренсън щяха да напредват бавно през задните дворове, а Делфуенсо, след продължителна пауза, щеше да се насочи директно към входната врата. Изчакването от нейна страна беше задължително, тъй като те щяха да се движат доста по-бавно предвид допълнителните препятствия. Огради, храсталаци, кучета. А може би и бодлива тел. Все пак се намираха в Мисури. Навремето компанията „Съдърн Уайър“ в Сейнт Луис била най-големият производител на бодлива тел. Седем цента за килограм, достатъчно евтина за всички.
Най-опасна си оставаше задачата на Делфуенсо. Наблюдателните пунктове винаги бяха отпред, докато отзад не бяха задължителни. Ако забележеха нечие приближаване, то щеше да е нейното. После всичко зависеше от степента на параноята им. Която на този етап вероятно щеше да бъде висока. Дали появилата се на улицата жена е невинен минувач, или всичко вече представлява заплаха?
* * *
Нямаше бодлива тел. Нямаше и кучета. Домашните любимци в предградията бяха твърде изнежени, за да прекарват нощта на открито, а дворовете — прекалено подредени, за да им отива бодлива тел. Но огради и храсти имаше. Някои огради бяха доста високи, някои храсти имаха тръни. Преодоляваха ги лесно. Соренсън се оказа много добра в прескачането, много по-гъвкава от Ричър. Бодливите храсти също не бяха проблем. Достатъчно беше да подходят с гръб към тях. Евтината дънкова материя се оказа доста здрава.
Трудно беше да се определи точно кога ще стигнат билото на възвишението, тъй като прекосяваха широки терасирани дворове. Но бледата луна позволяваше на Ричър да вижда жиците през пролуките между къщите, които се събираха при електрически стълб, оформяйки обърнато V от двете му страни. Там трябва да е билото, прецени той.
Очевидно стигнала до същото заключение, Соренсън използва ръцете си за кратка сигнализация.
Насочиха се към последната ограда и целта се появи пред очите им.
Къщата се оказа двуетажна.
Два пъти по-тясна от околните и два пъти по-висока.
Стените ѝ бяха покрити с тъмночервена мазилка. В задната част имаше просторна кухня. От нея вероятно започваше дълъг коридор със стаи от двете страни. И вътрешно стълбище. Стаите горе може би бяха четири. Два пъти по-малки от нормалните заради разположението си.
Това не беше добре. Никак не беше добре. Ричър от опит знаеше, че двуетажните къщи са осем пъти по-трудни за щурмуване от едноетажните.
Соренсън въпросително го погледна.
Той ѝ намигна с лявото око.
Прескочиха оградата и се озоваха в двора на целта. Минимална поддръжка. Отдавна некосена изсъхнала трева, никакви цветни лехи. Без дървета, без декоративни растения. Нямаше барбекю, нямаше столове, нямаше играчки.
В замяна на това имаше врата към мазето.
Която зееше широко отворена.
Беше стандартна двойна врата за мазе, направена от пресована ламарина, метър и шейсет на метър и трийсет, вкопана в основите на къщата. До нея се стигаше по няколко полегати дървена стъпала.
