Издирваният полностью

— Как ще стигнеш до тях, ако искаш да ги разгледаш?

— Чрез имейл. Ако трябва, дори директно на телефона ми.

— Трябва да ги разгледаме.

— Те мислят, че съм затворена в някакъв мотел.

— Няма значение. Няма да им казваш, че не си. Ще се оплачеш, че безделието те побърква и искаш да вършиш нещо полезно. Кажи им, че имаш теория, която трябва да провериш. И че ако излезе нещо, незабавно ще се свържеш с тях.

— Каква теория?

— Няма значение. Бъди лаконична. Просто им кажи, че тези данни ти трябват.

Делфуенсо започна да набира някакъв номер, докато Соренсън отново беше помолена да изчака.

От началото на операцията бяха изминали малко повече от два часа и половина. Ричър стигна до заключението, че подготовката в Куонтико вече е в ход. Не беше много наясно как работят отрядите за бързо реагиране на ФБР. Може би разполагаха с предварително оборудвани и натоварени камиони, готови да потеглят за военновъздушната база „Андрюс“. Или пък използваха хеликоптери. Възможен беше и трети вариант — да държат екипировката си на склад в „Андрюс“, откъдето директно да я товарят на самолет. После идваше ред на дългия полет на запад. Малко повече от 1600 километра, най-вероятно с Боинг С-17 на ВВС, тъй като ФБР едва ли разполагаха със собствени транспортни самолети. След това трябваше да кацнат. На летището на Канзас Сити, което се намираше далече на северозапад от града, или пък на военновъздушната база „Ричардс-Гебор“, на трийсетина километра на юг. Разбира се, ако въпросната база не беше закрита. Той нямаше как да знае. В края на военната му кариера много бази бяха закрити. Поради проблем в системата. Ако случаят бе такъв, единствената алтернатива беше военновъздушната база „Уайтман“ на сто километра в източна посока. След това отново камионите или хеликоптерите и тактическата подготовка. Едва тогава щяха да преминат към действие.

Осем часа. Огромна страна сме. Нужно е и време за организация.

Изборът на летище щеше да зависи от местонахождението на Маккуин. Соренсън продължаваше да се бори с корпоративните лабиринти, а Делфуенсо се беше втренчила в дисплея на телефона си в очакване на имейл. Времето течеше.

Ричър се опасяваше, че цялата им акция ще приключи с насочване на екипа от Куонтико към мишената.

Но и това беше по-добро от нищо.

Соренсън първа получи информация. Ако това можеше да се нарече информация. Централата на „Макдоналдс“ не отхвърли запитването ѝ, нямаше потайност или уклончивост от тяхна страна, просто малко объркване, известна некомпетентност и много музика, докато изчакваше да я прехвърлят от един на друг номер. В крайна сметка стигна до някакъв служител в заведението с въпросния код. Вероятно един от онези, които обръщат бъргърите на скарата. Може би говореше от стенен телефон. Соренсън чу цвърчене на сурови картофи, изсипани във вряща мазнина.

— Бихте ли ми казали местоположението си? — попита тя.

— В кухнята съм — отвърна момчето.

— Не, имам предвид местоположението на ресторанта.

Момчето не отговори. Може би защото нямаше отговор. Стори ѝ се, че чува как хапе устни. Като че ли се канеше да ѝ каже: „Ресторантът е от другата страна на бар-плота, гледано от кухнята.“

— Какъв ви е адресът? — попита Соренсън.

— Моят ли? — учуди се момчето.

— Не, на ресторанта.

— Не знам. Никога не съм им пращал писмо.

— Къде се намира?

— Ресторантът ли?

— Да.

— Веднага след „Лейсис“. Няма как да го пропуснете.

— А къде е „Лейсис“?

— Веднага след „Тексако“.

— На кое шосе?

— Тук, на Шейсет и пет.

— Как се казва градът, в който се намирате?

— Мисля, че няма име.

— Не е в кадастъра?

— Не знам какво означава това.

— Добре. Как се казва най-близкият град, който има име?

— Голям ли?

— Да речем, да.

— Предполагам, че е Канзас Сити.

В този момент се чу висок и гневен глас. Управителят, каза си Соренсън. Крещеше, че е време за чистене.

— Трябва да затварям, госпожо — рече момчето и прекъсна връзката.

Соренсън остави телефона на плота, срещна въпросителния поглед на Ричър и поясни:

— Шосе шейсет и пет, близо до нещо, което се казва „Лейсис“, веднага след бензиностанция на „Тексако“.

Ричър замълча.

Соренсън включи телефона си и влезе в интернет. На дисплея се появи някаква карта и пръстите ѝ затанцуваха странен и продължителен танц върху нея. Лицето ѝ постепенно помръкваше.

— Страхотно — изпъшка тя. — Шейсет и пето шосе пресича целия щат от север на юг. От Айова до Арканзас. Дълго е почти петстотин километра.

— Някаква следи от „Лейсис“?

— Това не е справочник, а географска карта. Предполагам, че „Лейсис“ е някакъв магазин, аутлет или бар.

Но Соренсън не се предаде и стартира търсене онлайн. Набра Лейсис+Канзас Сити, но не излезе нищо. След това опита с Лейсис+Мисури и екранът се изпълни със ситно изписан текст.

— Малка верига за хранителни стоки — обяви тя и натисна дисплея с показалец, за да проследи съответния линк.

Телефонът беше бавен. Измина доста време, преди сайтът да се отвори. Танцът на пръстите се възобнови.