В мазето не светеше. Ричър обходи къщата, която също беше тъмна с изключение на малко прозорче с матирано стъкло на първия етаж, най-вляво. Вероятно тоалетна. Може би заета. В най-лошия случай можеше да става въпрос за банда фанатици, натъпкани по четирима в стая. Единият от тях буден, на посещение в тоалетната.
Трапезария, дневна и може би четири стаи на втория етаж.
В най-лошия случай двайсет и четири души.
Върна се при Соренсън. Тя приближи два разтворени пръста към очите си, после ги събра и посочи вратата на мазето.
Ричър зачака. Четирийсет секунди. Цяла минута.
Соренсън се върна. Главата ѝ се показа през тъмния отвор в основата на стълбите, после се появи и тялото ѝ. Изглеждаше леко задъхана на лунната светлина. Но кимна.
Соренсън отново се скри.
Ричър се изтегли назад. Спря, когато можеше да вижда фасадата на къщата. Там чакаше Делфуенсо, вероятно скрита зад някое дърво. Залепена за него. Ричър махна и тя се появи. Мимиката ѝ беше съвсем ясна:
Неговият палец щръкна нагоре.
Тя кимна и си пое дъх. Ръцете ѝ се протегнаха към него с дланите нагоре. Заедно с пистолета на едната от тях. Пръстите ѝ се разпериха.
Един пръст се прегъна.
После още един.
Тялото ѝ се завъртя и изчезна от погледа му. По посока на входната врата. Ричър направи същото и тръгна към задната.
Оказа се, че Делфуенсо брои по-бързо от него. Чукането по входната врата екна в момента, в който той вдигаше крак. Прозвуча като съприкосновение на пистолетна ръкохватка с метал. Входната врата беше от стомана. Блиндирана. Като предпазна мярка. Той се запита каква ли съпротива ще окаже задната врата.
Скромна, както се разбра миг по-късно.
Подметката му се заби на два сантиметра над бравата. Вратата пропука и отскочи навътре. Ричър се озова в кухнята. Малко по-бързо от очакваното, но иначе без проблеми, ако не се брои преодоляването на едно малко препятствие. Чукането по входната врата продължаваше. Кухнята беше студена и празна. Със следи от скорошно ползване. Ричър излезе в коридора, готов да посрещне някой, тръгнал да отваря входната врата. И да го гръмне в гърба.
Но коридорът беше пуст.
Делфуенсо продължаваше да чука. Достатъчно силно, за да събуди и мъртвец. Ричър се промъкна напред, с насочен пистолет. Торсът му се въртеше наляво-надясно, сякаш танцуваше бързо диско. В типичен за щурмуване стил. Трапезарията се намираше вляво. Претъпкана с мебели, но без хора.
Същото беше положението и в салона вдясно.
Много вещи.
Много мебели.
Никакви хора.
По протежението на коридора се виждаха още две врати. Под едната се процеждаше светлина. Матираното прозорче. Вероятно тоалетната. Вероятно заета. Ричър преодоля разстоянието до нея с един скок и заби крак във вратата. Бравата се оказа точно толкова крехка, колкото и тази на кухнята. Вратата се отвори с трясък, а той отскочи назад с пръст на спусъка.
Тоалетната беше празна.
Лампата светеше, но вътре нямаше никой.
После от последната врата излезе Соренсън, стиснала глока с две ръце.
— Не стреляй, аз съм — извика Ричър.
Стълбите зад нея бяха пусти. Там нямаше никой.
— Иди да отвориш на Делфуенсо, а аз ще проверя горе — рече той.
Пое по стълбите. Това беше най-неблагоприятната ситуация. Мразеше стълбищата. При тях всичко е срещу теб, включително гравитацията. Врагът има по-благоприятна позиция. Плюс безгранични възможности за укритие. Плюс огромното удоволствие да види главата ти отгоре.
Лоша работа. Но специално тези стълби ги изкачи спокойно, тъй като вече беше напълно убеден, че къщата е празна. И в други къщи беше прониквал с взлом. Но в тях усещането беше различно. Тази тук беше безжизнена. Никакъв пулс. Тиха и спокойна. Сякаш изоставена.
И си беше точно такава.
На горния етаж имаше четири стаи с вградени гардероби и две тоалетни. Ричър ги провери една по една, подскачайки наляво и надясно, описвайки пируети като някаква абсурдна паравоенна балерина. Липсваше само оркестрова музика с внезапни кулминации.
Всички стаи, гардероби и тоалетни бяха празни.
Имаше разни боклуци, имаше легла, имаше дрехи в гардеробите, имаше мебели.
Но не и хора.
Вкъщи нямаше никой.
