— Не знам. За някои неща са много умни.
— И аз останах със същото впечатление.
— Как така? Имаш ли представа за какво става въпрос?
— До голяма степен — кимна Ричър.
— Значи си даваш сметка, че двамата с теб трябва да завземем тази сграда, без да унищожим каквото и да било?
— Говори за себе си. Аз съм тръгнал за Вирджиния и нищо друго не ме интересува.
— Какво има във Вирджиния?
— Много неща. Щатът е важен. На дванайсето място по брой на населението, на тринайсето по БВП.
И лявата ръка на Маккуин беше освободена. Ричър му подаде колта, мина зад него и се зае с глезените му.
Въжетата около глезените не се предаваха. Здравите влакна вършеха работата, която би трябвало да свърши ключарят със своя шмиргел. Ключът се заглаждаше. Лоша работа. Ричър се принуди да смени техниката. Започна да разхлабва възлите с последните остатъци от остри ръбове, а след това използва ключа от мотела на ФБР в Канзас като клин, с който да ги разедини. Различен подход, доста по-бавен. Който все пак свърши работа за сравнително малко време. След пет минути Маккуин беше три четвърти свободен, а след още пет стана от стола и започна да сваля въжените гривни от китките си. Колтът беше в лявата му ръка, а беретата на Питър Кинг — в дясната. Беше готов за действие. Намираха се на около седемдесет метра от първия механизиран портал и на сто от втория. На сто метра от чистия нощен въздух. На сто метра от сигурността.
— Готов ли си? — попита Ричър.
Маккуин кимна.
Ричър отвори вратата към коридора.
79
Бягството се усложни почти веднага. Стоте метра спокойно биха могли да бъдат пет хиляди километра. Петимата оцелели бяха постъпили умно. Вратите на всички стаи по коридора зееха отворени. Ричър и Маккуин рискуваха да бъдат застреляни отвътре, независимо в коя посока щяха да поемат. Но само рискуваха. Това може би нямаше да се случи. Беше непредвидимо. Като лотария. Петима врагове, трийсет и девет врати, без да се брои тази, от която излязоха. Стандартната пехотна тактика изискваше по една граната за всяка стая, търкулната под ъгъл. Или превземане директно през шперплатовите стени с помощта на противотанкови снаряди. Но те не разполагаха нито с гранати, нито с противотанкови снаряди. Разполагаха с два пистолета и с един полупразен автомат.
Проблем. При това сериозен.
— Трябва ни нещо за отвличане на вниманието — рече Ричър.
— Например?
— Например един хубав пожар.
— Изключено. Трябва да съхраним хартиените носители.
— И без това нямам кибрит — кимна Ричър. — Ще се наложи да стигнем до кухнята, за да използваме печката. По-добре да опитаме да изминем целия път до изхода.
— Трябва да се насочим странично — добави Маккуин. — Така ще открием пряк път до третата камера.
— Избери една врата — предложи Ричър.
Сините кръгчета не се виждаха, тъй като всички врати бяха отворени навътре. Но той знаеше, че шест от тях са маркирани. Помещенията зад тях бяха изградени като стаи, но изпълняваха ролята на фоайета. Лошите бяха петима, а това означаваше, че едно от тези фоайета оставаше неохраняемо. Шанс 16 процента. Или по-точно 16,6.
— Гръб в гръб? — попита Маккуин.
— Кой ще води?
— Няма значение.
— Може би има — каза Ричър, тъй като не разчиташе на този 16-процентов шанс.
Най-вероятно щяха да се натъкнат на засада в някое от фоайетата. На един от петимата. Но престрелката щеше да привлече и останалите четирима. В този случай по-тежката работа щеше да легне върху плещите на задния от двамата. Но ако четиримата оцелели постъпеха умно и предприемеха странични действия, всеки поотделно, под формата на флангови маневри, тогава тежестта щеше да поеме човекът, който гледа напред.
— Ти водиш — каза той.
Маккуин излезе в коридора. Ричър се обърна с гръб и го последва. Поеха напред, бавно и предпазливо, стараейки се да стъпват безшумно. Почти залепени един за друг. Оттук нататък всичко зависеше от доверието. Ричър отчаяно искаше да погледне през рамо, съзнавайки, че и Маккуин е обзет от същото желание. Но не го сториха. Всеки от тях отговаряше за видимост от сто и осемдесет градуса. Нито повече, нито по-малко. Така изминаха осемте метра до следващата двойка врати — едната отляво, другата отдясно. Маккуин забави ход и пое дълбок дъх. И двете врати бяха отворени.
Без сини кръгчета.
Стаите бяха празни.
Продължиха напред.
Нови осем метра. Още един чифт врати, едната вляво, другата вдясно.
По-умни от умните.
И в двете стаи имаше по един от лошите.
Двамата светкавично се завъртяха на деветдесет градуса. Ричър стреля вдясно, а Маккуин вляво. Далече пред тях се появи трета фигура, далече отзад, в дъното на коридора — четвърта. Ричър и Маккуин попаднаха под кръстосан огън, идващ от всичките посоки на компаса.
Ричър улучи човека в стаята пред себе си и той се свлече на пода. Маккуин се сгъна на две и влетя през вратата, която Ричър затръшна. Изправиха се един срещу друг, задъхани, с приведени рамене, с мъртвеца помежду си.
— Ранен ли си? — попита Ричър.
— Не — отвърна Маккуин.
