Ричър излетя навън, преодолявайки не само вратата, но и някаква бариера в съзнанието си. Беше ледено спокоен. И вече мъртъв. Като баща му, майка му и брат му. Единственото му желание беше да вземе още някого със себе си. Може би двама, а най-добре трима. От стаята вляво надникна някакъв тип, обезпокоен от шума. Ричър го застреля с кратка серия от три куршума. Два в гърдите, един в главата. След това полетя напред, прекоси тясното пространство и връхлетя в стая, маркирана със синьо кръгче. Озова се лице в лице с друг от противниците, когото застреля по същия начин — два куршума в гърдите, един в главата. Без да губи нито секунда, той прекоси помещението и блъсна старата фабрично изработена врата. Стаята отвъд беше празна, но зад гърба му треснаха изстрели. Озова се в коридора на централната камера. Отдясно тичаше някакъв мъж, който бързо се приближаваше, стреляйки в движение. Успя да се шмугне в поредната маркирана със синьо кръгче врата, после всичко свърши. Окончателно, напълно, без лъч надежда. Поради плътната изолация от дебел найлон на вратата пред него и поради факта, че глокът му засече и отказваше да произведе изстрел.
Може би заради разхлабената пружина в пълнителя, може би поради изцапани с кръв и лепкави патрони.
Светът утихна.
Обърна се бавно и опря гръб в найлоновото покритие. Двама го държаха на мушка. Единият с бяло лице, другият мургав. Стояха изправени рамо до рамо под рамката на вратата. Последните оцелели от списъчния състав. И двамата ангажирани с него. Това беше добре. Защото означаваше, че пътят пред Маккуин е чист. Поне за момента.
Оръжията им бяха „Смит & Уесън 2213“, от неръждаема стомана. Съвсем същите като онзи, който Маккуин използва във фоайето на дебелака. Може би бяха стандартното въоръжение на „Уадия“. Закупени на едро, с отстъпка. Осемсантиметрови цеви, осем далекобойни патрона за пушка, .22 калибър. Но този път не бяха повдигнати нагоре, а сочеха право в гърдите му.
Белоликият се усмихна.
Арабинът също.
Белоликият примижа и се прицели.
Арабинът също примижа.
Ричър остана с отворени очи.
Пръстите им се стягаха около спусъците.
Наоколо цареше абсолютна тишина. Ричър искрено се надяваше, че Маккуин ще успее. Трябваше да стигне до гаража и да се скрие в тъжния пикап, отдавна покойник. Трябваше да пропусне подкрепленията, а след това да натисне бутона за затваряне на портала. И да бяга. Без да се обръща. Колкото го държат краката.
Пръстите около спусъците започнаха да побеляват.
И ставаха все по-бели.
После екнаха два изстрела. Оглушителни, от близко разстояние. Почти като залп. Или по-скоро двоен изстрел. Белоликият рухна на колене, после се просна по очи. Арабинът падна странично. На мястото на лицето му зееше грозна изходна рана. Куршумът го беше улучил в тила.
А зад тях двамата, сякаш изскочила от нищото, изплува дребна фигура с глок 19 в ръка.
Карън Делфуенсо.
80
Делфуенсо беше вкарала краун викторията на Бейл чак в гаража, а Маккуин вече се беше настанил на пътническата седалка. Оказа се, че именно тя беше минала на няколко пъти по шосето с включени дълги светлини. Замислила го като жест на морална подкрепа, но после осъзнала, че светлината може да му бъде от полза и направила тройния тур. Видяла и пламъчетата от автомата му на покрива, а след като спуснала страничното стъкло, чула и изстрелите. Накрая, когато затишието станало нетърпимо, просто насочила колата си към входните тунели.
— Благодаря — рече Ричър.
— Няма защо.
Тя отвори багажника и извади аптечката, която според думите ѝ била задължителна част от оборудването на всички коли, използвани от Бюрото. Стандартна практика, въпрос на политика. Почисти раната на ръката на Ричър и я превърза, след което влязоха в колата. Делфуенсо направи обратна маневра и я насочи към изходния тунел. Ричър слезе още веднъж, за да натисне червения бутон. Вътрешният портал започна да се затваря, позволявайки на външния да се отвори. Древните релета и прекъсвачи се задействаха, все още безупречно покорни.
Излязоха навън, на чист въздух. Колата заподскача по прекия път, дело на фермерския внук, който явно не беше доволен от инженерните решения на военните. Не след дълго излязоха на шосето и завиха надясно, изминаха известно разстояние и направиха още един десен завой, озовавайки се на паркинга пред „Лейсис“, където спряха напряко, заемайки мястото на три нормално паркирани автомобила. Там, откъдето бяха тръгнали.
— Имаш ли информация за придвижването на отряда от Куонтико? — попита Ричър.
— Нещо ги е забавило — отвърна Делфуенсо. — Ще бъдат тук най-рано след три часа.
— А ще ме закараш ли до детелината?
— Кога?
— Сега.
— Защо?
— Искам да стигна до Вирджиния.
— В Куонтико със сигурност ще искат да говорят с теб.
— Нямам време за приказки.
— Ще пожелаят да разберат какво знаеш.
— Нищо не знам.
— Това ли ще бъде официалната ти позиция?
— Както винаги.
— А каква е неофициалната?
— Същата работа. Не знам нищо.
— Глупости — обади се Маккуин. — Планирал е всичко до последния детайл. Сам ми го каза.
