Това означаваше, че за пръв път от началото на маневрата Ричър щеше да се окаже с гръб към оръжието. Но нямаше как да откаже. До вратата се стигаше през празното пространство вляво, а той стоеше именно там. Толкова по въпроса. Хореография и геометрия. Неизбежни като съдбата.
Ричър се промуши между ръба на гишето и масата с кафето. Обърна се за миг и погледна навън през прозореца. Шевролетът продължаваше да стои под навеса. Двигателят работеше, но колата не беше помръднала. От ауспуха ѝ излитаха облачета бяла пара. Но Маккуин беше оставил вратата си отворена. Това беше първият предупредителен сигнал.
Вторият бяха стъпките по линолеума. Раз-два, раз-два, в бърз ритъм. Звук, който съвпадаше напълно със стъпките на човек, който отстъпва назад или прави крачки встрани.
Третият сигнал отекна като леко шумолене на памучна тъкан, а може би потъркване на вълна върху метал. Точно като нещо тежко, което излиза от джоба.
Ричър светкавично се завъртя към Маккуин и видя дулото на малък пистолет от неръждаема стомана, насочен в лицето му.
29
Оръжието беше „Смит & Уесън“, модел 2213. Най-малкият автоматичен пистолет от широката гама на фирмата. Дължина на цевта осем сантиметра, патрони за пушка .22 калибър, осем броя в пълнителя. Елегантно, но сериозно оръжие. Маккуин боравеше с него изключително бързо. Феноменално бързо. Като факир. Като магьосник. В един момент пистолета го нямаше, а в следващия просто кацна в ръката му. Ей така, от нищото.
Ричър се закова на място. Дулото беше на по-малко от три метра разстояние. Дългата дясна ръка на Маккуин го държеше стабилно, малко над хоризонтално положение. Беше заел странична стойка, с леко извърната глава. Едното му око беше леко примижало. Пръстът му на спусъка беше побелял. Лоша работа.
Флоберовият патрон .22 калибър беше сред най-старите боеприпаси в света, изключително широко разпространен. От 1887 година насам годишното му производство надхвърляше два милиарда броя. Защото този патрон беше евтин, безшумен и предизвикваше много лек откат. Но едновременно с това беше ефективен. Изстрелян от пушка, с лекота ликвидираше плъх или катерица от 150 метра, кучетата и лисиците от 120, а възрастните койоти — от 50.
Насочен в човешка глава от разстояние три метра, той беше унищожителен.
Дори и изстрелян от пистолет с къса цев.
Лошо. Много лошо.
Ричър вече не виждаше шевролета. Пречеше му фигурата на Маккуин. Това не беше толкова лошо. Поне Делфуенсо нямаше да бъде свидетелка на това, което предстоеше. Поне то ѝ беше спестено.
Но Ричър предпочиташе да разглежда ситуацията от по-оптимистичната ѝ страна. Както винаги. Първи аргумент: съществуваха четири възможности да не улучиш, когато използваш пистолет с къса цев. Включително и от три метра, включително и когато мишената е добре очертана. И те бяха следните: при твърде висок изстрел, при твърде нисък, при пропуск вляво или пропуск вдясно.
Най-вероятната от тези възможности беше първата — да стреляш над целта.
При стрелба всички пистолети имаха вертикален откат. Действие и противодействие — основен физически закон. Новаците в употребата на автоматично оръжие се целеха хоризонтално и куршумът се изстрелваше нагоре. Класическа грешка. Деветдесет процента от обучението се занимаваше със задържането на цевта надолу. Заглушителите също помагаха заради допълнителната си тежест.
Нямаше причини да се надява, че Маккуин е новак в стрелбата. Ако пропуснеше, то щеше да е, защото куршумът е минал над главата му. Поради законите на физиката.
После се случиха четири неща едновременно.
Ричър внезапно издаде някакво нечленоразделно мучене, Маккуин се стресна и изненадано отстъпи крачка назад. Ричър се хвърли напред, а Маккуин натисна спусъка. И не улучи.
Не улучи, отчасти защото главата на Ричър вече не беше там, където се очакваше да е. Ушите му забучаха от грохота на изстрела. Не беше особено силен, но в затвореното помещение прозвуча оглушително. Едновременно с това Ричър чу как куршумът се удря в стената зад главата му. След това рухна на пода. Първо коленете, после бедрата. Тялото му светкавично се извъртя и изчезна зад гишето. Нямаше план. Действаше интуитивно, стъпка по стъпка. Оставаш жив и чакаш какво ще ти предложи следващата част от секундата. Докато летеше към пода, го обзе мигновеното желание да запрати гишето срещу Маккуин. Разбира се, ако не беше завинтено в пода. Следващата му мисъл беше да се претърколи назад и да проникне в задната стаичка, където трябваше да има прозорец — затворен поради студа, но все пак преодолим чрез рискован плонж с лактите напред. Евентуалните порязвания от стъклото бяха за предпочитане пред куршум в главата.
Битка или бягство?
