За вземане на душ избра хотела „Ред Руф“. Франчайз, със собственика зад гишето, който както всички останали с удоволствие прибираше по някоя и друга банкнота направо в джоба си. Сделката беше сключена в рамките на очакваното — две десетачки. Едната за него, другата за първата камериерка, която приемеше офертата. Ричър пренесе покупките си от бензиностанцията в една торба, а новите си дрехи — в още четири. Соренсън влезе с него и огледа стаята. Не каза нищо, но личеше, че не е доволна от прозорчето в банята. То не беше голямо, но все пак позволяваше бягство. Стаята беше на приземния етаж, а зад нея имаше павирана алея.
— Ако искаш, стой тук — предложи Ричър. — За да бъдеш спокойна, изобщо няма да дърпам завесата на душа.
Тя се усмихна, но не каза нищо. Поне не директно. После попита:
— Колко ще продължи всичко това?
— Двайсет и две минути за душа — започна той. — Три за подсушаване, други три за обличане. Плюс пет за непредвидени усложнения. Да речем, трийсет и три минути за всичко.
— Много си точен.
— Точността е добродетел.
Тя излезе, а той започна да сваля дрехите си, които бяха в доста окаяно състояние. Носеше ги вече четири дни, още от Болтън, Южна Дакота. На места покрити с кал, а на други изцапани с кръв — повечето негова, но имаше и чужда. Когато приключи със събличането, стегна купчинката на вързоп, който напъха в кошчето за боклук на банята. След това старателно изми зъбите си и пусна душа. Прекара под него точно осем минути. После застана пред огледалото, напълни мивката с гореща вода, намокри една кърпа и се зае с лицето си. Най-напред изтърка засъхналата кръв и внимателно почисти нараняванията по лицето си. Разтърка парченце сапун над горната си устна и смръкна няколко пъти. В резултат започна да киха. От ноздрите му излетяха съсиреци колкото грахови зърна.
След това се върна под душа и се изми още веднъж. Подсуши се с хавлията, облече се и среса косата си с два пръста. Старият паспорт и кредитната карта влязоха в единия джоб на дънките, а четката за зъби — в другия. Пъхна ключа от мотелската стая на дебелия мъж във външния джоб на якето. Сдъвка два аспирина и ги погълна с малко вода от чешмата. После извади тубичката с антисептичен крем и кутийката с лепенки и отвори прозорчето на банята, за да прогони горещата пара от повърхността на огледалото.
Джулия Соренсън стоеше на задната алея и наблюдаваше прозореца.
Едновременно с това говореше по телефона, а разговорът със сигурност не ѝ доставяше удоволствие. Спореше с някого, но сдържано и любезно. Вероятно с шефа си, помисли Ричър. Затова се въздържа. Не чуваше за какво става въпрос, но предположи, че заповедта за отстраняването ѝ от разследването най-после е станала факт, а тя търси начин да се защити. От поведението ѝ личеше, че използва всички възможни аргументи. Свободната ѝ ръка сечеше въздуха, отстраняваше възраженията и подчертаваше валидността на аргументите. Жестикулирането ѝ помагаше да говори по-енергично. По мнението на Ричър телефонът беше лошо средство за комуникация, защото изключваше нюансите и най-вече езика на тялото.
Насочи вниманието си към огледалото. Подсуши раните си с къс тоалетна хартия, а след това внимателно ги запълни с крем от тубичката. Сложи една лепенка върху най-голямата рана, втора върху следващата по големина. Боклуците влязоха в кошчето, директно върху вързопа стари дрехи. След това затвори прозорчето и се върна в спалнята. Огледа се в огледалото до гардероба. Новите дрехи изглеждаха добре, косата му също. Но не и лицето. Със сигурност това не беше моментът да му правят маслен портрет. То обаче му се стори много по-прилично, отколкото преди един час. Почти човешко.
Излезе навън. Колата на Соренсън беше точно пред вратата, а самата тя чакаше, облегната на предния калник. Вероятно беше напуснала задната алея в момента, в който Ричър беше затворил прозорчето на банята. Бързо, за да стигне навреме до входната врата. Не за да го поздрави, разбира се. А за да предотврати евентуалното му бягство.
— Добре изглеждаш — подхвърли тя.
В изражението ѝ имаше нещо променено. Също като в гласа ѝ. Не беше болка, не беше гняв. Не беше дори разочарование. По-скоро приличаше на объркване.
— Какво? — очаквателно я погледна Ричър.
— Обадиха ми се.
— Видях.
— Шефът ми.
— Предположих. Отне ли ти разследването?
Тя поклати глава в знак на отрицание, но миг по-късно каза:
— Технически погледнато, да. Но не защото го възлага на друг.
— Защо тогава?
— Защото няма разследване. Вече не.
— Какво означава това?
— Означава, че точно преди двайсет минути са били прекратени всички активни мероприятия, свързани с този случай. Което е логично, защото от гледната точка на ФБР в Небраска не се е случило нищо. Абсолютно нищо.
43
— Предпочели са обратния подход — добави Соренсън. — Черна дупка вместо ядрен взрив. Изтриват цялата информация. Вероятно по настояване на ЦРУ. Или на Държавния департамент. Под вечния предлог, че го правят в името на Националната сигурност.
Телефонът ѝ изпревари реакцията на Ричър. Тя погледна дисплея и вдигна глава.
— Коя зона има код четиристотин и пет?
