— Стига ми и индикация. Някакви обосновани предположения. Това със сигурност ще го получа, защото хората ми са много добри.
— Вероятно шефът ти ще ги прибере всеки момент.
— Той изобщо не знае къде се намират и с какво се занимават. А пък аз ще пропусна да му кажа.
— Не му ли докладват лично?
— Не, докладват на мен. Аз съм прекият им контакт.
Тя продължаваше да натиска газта. Слънцето още беше зад тях и колата хвърляше продълговата сянка върху асфалта. Дъждовните облаци бяха все така ниско надвиснали, но далечният хоризонт беше ясен.
— След като случаят е приключен, Оперативното бюро в Омаха вече не се нуждае от никакви доказателства за работата, която е свършена през нощта — замислено подхвърли Ричър. — Защото през нощта не е имало работа. Защото в Небраска не се е случило нищо.
Соренсън не отговори.
— А след като случаят е приключен, на кого му трябват заподозрени или свидетели? — продължи той. — Никой нищо не е направил, никой нищо не е видял. Защото не се е случило нищо.
Мълчание.
— А след като разследването е прекратено, значи няма да има нова информация, която да ми подадеш.
Соренсън мълчеше.
— След всичко това възниква въпросът какво правя още в тази кола — каза Ричър.
Мълчание.
— И аз ли съм в сценария? — продължи той. — Някакъв неизвестен, безработен и бездомен бивш военен? Необвързан и дори без къща под наем? Хора като мен непрекъснато шетат насам-натам, нали? Едно много удобно обстоятелство за всички заинтересовани. Защото съм последният човек на света, който би сложил кръст на това, което се случи. А аз знам какво се случи. Видях Кинг и Маккуин. Видях и Делфуенсо с тях. Знам, че тя не е шофирала собствената си кола до съседния щат. Знам, че не е гълтала никакви хапчета. От всичко това стигам до заключението, че ще изтрият и мен.
Соренсън все така мълчеше.
— Искам да ми отговориш на един въпрос, Джулия — продължи той. — Обсъждахте ли ме с твоя шеф, докато бях под душа?
— Да — отвърна тя.
— Какви са заповедите, които получи?
— Да те закарам в управлението. Въпреки всичко.
— Защо? Какъв е планът?
— Не знам — отвърна Соренсън. — Трябва да те сваля на паркинга. Това е всичко, което ми каза.
44
Ричър изразходва цяла минута, за да обмисли разновидността на един проблем, който беше имал съвсем наскоро: как от предната дясна седалка да елиминира шофьор, който кара по магистралата със сто и двайсет в час. Голямо, вероятно невъзможно предизвикателство, дори при наличието на предпазни колани и въздушни възглавници. Рискът бе твърде голям. Прекалено много невинни участници в движението. Хора, които отиват на работа. Старци, които пътуват да видят близките си.
— Съжалявам — промълви Соренсън.
— Майка ми все ми повтаряше да не мисля първо за себе си — каза Ричър. — Но този път май ще се наложи. Какви неприятности ще имаш, в случай че не ме доставиш?
— Големи.
Това не беше отговорът, който искаше да чуе.
— В такъв случай искам да ми се закълнеш в нещо — въздъхна той. — Вдигни дясната си ръка.
Тя се подчини. Ръката ѝ пусна кормилото и се вдигна с дланта напред, на височината на рамото. Нито много бавно, нито много бързо. Познат жест за всеки обществен служител. Ричър се завъртя в седалката и стисна китката ѝ с лявата си ръка.
— Това беше мръсен номер — каза Соренсън.
— За който се извинявам — кимна Ричър. — На теб и на майка ми.
— Освен това е престъпление.
— Сигурно.
— Ще ме застреляш ли?
— Вероятно не.
— Как тогава ще процедираме оттук нататък?
— Ще ме свалиш на една пряка от службата си, но пред тях ще обявиш, че съм избягал трийсет километра по-рано. Те ще хукнат да ме търсят там, където ме няма. Може би сме се отбили на бензиностанция. Там аз съм пожелал да отскоча до тоалетната и съм избягал.
— А ще получа ли оръжието си обратно?
— Да — кимна Ричър. — На една пряка от службата ти.
Соренсън замълча, продължавайки да шофира. Ричър седеше до нея и мислеше за кожата на китката, която беше докоснал. За топлината на корема и хълбока ѝ, усетена, докато я обезоръжаваше. За памучната блуза и тялото под нея. Нито много твърдо, нито много меко.
