Продължиха по междущатската магистрала през южната част на Каунсъл Блъфс, Охайо, прекосиха моста на река Мисури и отново се озоваха в Небраска, директно в град Омаха. Магистралата го пресичаше открай докрай, окичена със знаци за многобройните изходи — към зоологическата градина, към паркингите, към жилищните квартали на север и към гъсто застроения индустриален район на юг. След известно време платната се стесниха с лек завой наляво и магистралата неусетно се превърна в широка улица, която пресичаше града от запад на изток и свършваше в индустриалния район. Който също се променяше, превръщайки се по-скоро в парк с търговски обекти и офиси. С много зеленина, добре оформени алеи и хубави дървета. Тук сградите бяха ниски и бели, на стотици метри една от друга. Между тях имаше огромни паркинги. Ричър беше очаквал нещо по-централно и по-урбанизирано. Тесни улици с тухлени къщи, кръстосващи се в обичайния градски лабиринт.
— Къде точно е службата ти? — попита той.
Соренсън махна в посока северозапад, отвъд поредния светофар.
— Ето я там, вече се вижда.
На около двеста метра по-нататък се издигаше голяма бяла сграда, доста нова, на четири-пет етажа. От двете ѝ страни имаше добре поддържани тревни площи, а отпред — голям паркинг, използван от съседното предприятие. Околността беше открита и равна. Нямаше накъде да се бяга, липсваха каквито и да било укрития.
— Продължавай — промърмори той. — Тук не ми харесва.
Соренсън вече беше намалила скоростта.
— Каза една пряка — напомни му тя.
— Да, но това тук не са жилищни квартали, а футболни игрища.
Колата подмина светофара. Директно зад бялата сграда имаше малък паркинг, запълнен със служебни коли, подредени една зад друга. На няколко метра от тях, спрели под ъгъл, се виждаха тъмносин форд краун виктория и черен микробус. Четирима мъже нетърпеливо потропваха с крака между тях, сгушени в палтата си, с картонени чаши в ръце. Разменяха си по някоя дума и чакаха.
Най-вероятно него.
— Познаваш ли ги? — подхвърли Ричър.
— Двама — кимна Соренсън. — Доусън и Мичъл от Отдела за борба с тероризма. Същите, които снощи се появиха на местопрестъплението от Канзас Сити.
— А другите двама?
— За пръв път ги виждам.
— Продължавай напред.
— Можеш поне да поговориш с тях.
— Идеята не е добра.
— Нищо не могат да ти направят.
— Чела ли си Закона за патриотизма?
— Не — отвърна Соренсън.
— А шефът ти?
— Съмнявам се.
— Според неговите клаузи могат да правят с мен каквото си пожелаят. Кой може да ги спре?
Соренсън намали още малко.
— Не завивай, Джулия — предупреди я Ричър. — Продължавай напред.
— Дадох им вероятен час на пристигане — отвърна тя. — Много скоро ще започнат да ме търсят.
— Обади им се и кажи, че си закъсала по пътя.
Спукала си гума. Кажи им, че все още сме в Айова. Или че си се объркала и неволно си влязла в Уисконсин.
— Ще ми проследят мобилния. Може би вече са го направили.
— Продължавай напред — тръсна глава Ричър.
Соренсън леко подаде газ. Плъзнаха се покрай страничната стена на бялата сграда, отстояща на стотина метра от тях. Пред нея имаше дълга и извита алея. Фасадата беше модерна и внушителна. Много стъкло, зад което не се забелязваше никаква дейност. Всичко беше тихо и спокойно. Ричър извърна глава и я огледа.
— Благодаря — каза той.
— Къде искаш да отидеш? — попита тя.
— Километър-два ще бъдат достатъчни.
— А после?
— После ще се сбогуваме.
Не изминаха километър-два, не се сбогуваха. Виновник за това беше телефонът на Соренсън, който издаде пронизителен сигнал от стойката си на таблото. Купето се изпълни от висок мъжки глас. Тревожен, на ръба на паниката.
— Госпожице Соренсън? Говори шериф Виктор Гудман. Дъщерята на Карън Делфуенсо е изчезнала. Отвлекли са я някакви непознати мъже.
45
Соренсън удари спирачка, нави волана и направи остър обратен завой. След това натисна газта и подкара по обратния път — покрай официалния вход на ФБР, покрай страничната стена и задния паркинг. Гласът от тонколоните продължаваше да разказва историята, от начало до край. Окръжният шериф Виктор Гудман се намираше на около сто и двайсет километра от тях, изчисли Ричър. Местното ченге. Първият, който се беше отзовал на снощния сигнал. Говореше компетентно, но по умората в гласа му личеше, че е дълбоко стресиран.
— Първата ми работа тази сутрин беше да кажа на детето, че майка му е изчезнала. Прецених, че е по-добре да съобщя новината на етапи, стъпка по стъпка. Помолих съседката да не пуска децата на училище и да бъде с тях. Но тя вероятно се е притеснявала за работата си и ги е оставила сами. Била убедена, че всичко ще бъде наред. Но не излезе така. Отскочих да ги проверя и заварих там само детето на съседката. Съвсем само. Каза, че се появили някакви мъже и отвели дъщерята на Делфуенсо.
— Кога? — рязко попита Соренсън.
— Забравяш, че си имаме работа с десетгодишно момиченце, което има доста относителни представи за времето. Станало е най-рано преди час.
— Колко мъже?
— Не можа да ми каже.
— Един, двама, десет?
— Повече от един. Каза мъже, а не мъж.
— Описание?
— Просто мъже.
— Бели, чернокожи? Млади, стари?
