— Вярно е — кимна Ричър. — Вече ми го каза. Нямаме контакти, нямаме подкрепа, нямаме помощ. Никой не ни предлага логистика, бюджет, лаборатории, компютри. Но каква е алтернативата? Хората, които разполагат с всичко, изброено дотук, си правят оглушки. Следователно трябва да се справим сами.
— Как? Откъде ще започнем?
— От аутопсията на Карън Делфуенсо. Ще знаем повече в момента, в който получим първоначалните резултати.
— С какво ще ни помогнат те?
— Чакай и ще видиш. Можеш да попритиснеш своите хора.
— Няма нужда. Познавам ги. Ще работят с максимална бързина.
— Къде?
— Вероятно в Демойн. Там е най-близката нормална морга. Отиват и поемат нещата в свои ръце. Ние така работим.
— Кога ще имаме новини от тях?
— Знаеш нещо, нали? — изгледа го Соренсън.
— Лягай да спиш — отвърна Ричър. — Отговаряй на телефона само ако са твоите криминолози.
Ричър се изтегна на канапето в дневната — тройка с ниски странични облегалки, тапицирана в яркожълта дамаска. Беше по-зле от легло и по-добре от твърд под. Намести главата си и сви колене, за да не стърчат навън краката му. Нагласи вътрешния си будилник за след два часа, напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Заспа почти веднага.
И се събуди почти веднага. От телефона. Не от джиесема на Соренсън, а от стационарния апарат на Делфуенсо в кухнята. Той беше със стандартен метален звънец, който прозвуча няколко пъти, бавно и търпеливо, а после се включи телефонният секретар. Гласът на Делфуенсо беше жив и отчетлив, зареден с енергия.
„Това е домът на Карън и Луси. В момента не можем да се обадим, след сигнала оставете съобщение.“
След пиукането се чу гласът на друга жена, която покани Луси на гости, за да си играе с нейната дъщеря. Ричър отново заспа.
Събуди се точно след два часа. Коленете му бяха изтръпнали, а гърбът го болеше така, сякаш някой го беше налагал с чук. Надигна се до седнало положение и спусна крака на пода. В къщата цареше тишина.
Стана, вдигна ръце и опря длани в тавана. После намери банята, Наплиска лицето си и изми зъбите си, използвайки някаква паста с рисунка на динозавър върху тубичката, вероятно на Луси. След това отиде да надникне в гостната.
Соренсън спеше дълбоко. Лицето ѝ беше обърнато към него. Над окото ѝ падаше кичур коса, вероятно същият, който беше там, когато го държеше на мушка. Едната ѝ ръка беше пъхната под главата, а другата лежеше върху гърдите ѝ. Поза, която издаваше увереност и същевременно несигурност. Активно подсъзнание. Противоречиво състояние на духа. Телефонът ѝ започна да звъни в момента, в който се чудеше как да я събуди. Монотонният електронен сигнал, тънък и обвинителен, прозвуча веднъж, втори път. Соренсън се размърда, отвори очи и рязко се надигна. Потърси апарата със схванати от съня ръце и се втренчи в дисплея.
— Омаха — глухо промълви тя.
Трети сигнал.
— Не мога да не вдигам повече!
Четвърти сигнал.
— Съсипвам кариерата си!
Пети сигнал.
Ричър пристъпи към леглото, издърпа телефона от ръцете ѝ и натисна зеления бутон. Притисна го към ухото си и попита:
— Кой е?
— А ти кой си? — отговори мъжки глас.
— Аз попитах пръв.
— Откъде си взел този телефон?
— Познай.
— Къде е специален агент Соренсън?
— Кой пита?
Продължителна пауза. Може би човекът насреща включваше подслушвателно устройство или настройваше джипиес. Или просто мислеше.
— Казвам се Пери — отговори най-сетне той. — Специален агент от ФБР и началник на Оперативното бюро в Омаха, Небраска. Казано иначе, пряк началник на агент Соренсън. А кой сте вие?
— Човекът, който шофираше онази кола в Айова — отвърна Ричър. — В момента агент Соренсън е мой пленник. Считайте я за заложник, мистър Пери.
50
Соренсън не каза нищо, но си личеше, че е бясна. Мъжът дишаше тежко в слушалката.
— Исканията ми са много скромни, мистър Пери — заяви Ричър. — Ако държите да си получите агент Соренсън жива и здрава, не трябва да правите абсолютно нищо. Не ми се обаждайте, не се опитвайте да ме засечете, не ме притискайте и не ми пречете по никакъв начин.
— Кажи какво искаш — изръмжа Пери.
— Току-що го направих.
— Мога да ти помогна. Ще работим заедно.
— Карал си курс за преговори с похитители, нали?
— Да.
— Личи ти, защото не ме слушаш. Искам просто да ме оставиш на мира.
— Какво си намислил?
— Да ти свърша работата.
—
— В твоя район има убити хора и изчезнало дете. Би трябвало да предупредиш ЦРУ и Държавния департамент да си седнат на задниците и да мълчат, но не си го направил. Вместо това потъна. Така че не ми се пречкай и ме остави да ти свърша работата.
— Кой си ти, по дяволите?
Ричър изключи телефона и го подхвърли на леглото.
— Ти си луд! — прошепна Соренсън.
— Не съвсем — поклати глава Ричър. — По този начин той е чист, ти също, а работата ще е свършена. Всички печелят.
— Пери никога няма да направи това, което му казваш! Познавам го, Ричър! Няма да си седне на задника. Няма да ти позволи да го излагаш пред ЦРУ. Ще тръгне да те издирва. Ще организира преследване.
— В такъв случай да победи по-добрият — рече Ричър. — И друг път са ме търсили, но никога не са ме намирали.
