— Не разбираш — направи гримаса тя. — Ще те проследи чрез телефона ми.
— Оставяме го тук, върху леглото. Ще си купим друг.
— Но той ще проследи
— Няма да използваме твоята кола.
— Пеша ли ще се придвижваме?
— Не. Ще използваме колата на шериф Гудман. Тя си е тук, отпред. А на него вече не му трябва, нали?
Колата на Гудман продължаваше да стои по средата на пътя. Ключовете бяха на таблото, точно според очакванията на Ричър. Градските ченгета винаги си вземаха ключовете, но провинциалните го правеха много по-рядко. Нямаше нищо по-досадно някой хлапак да ти задигне патрулката по време на улично меле, но в провинцията подобна опасност почти не съществуваше. Това предопределяше и навиците.
В случая получиха и допълнителен бонус. Нямаше да се наложи да купуват нов телефон, защото джиесемът на Гудман се оказа на арматурното табло, окачен на стойката за зареждане, която беше съвсем същата като тази в колата на Соренсън. На дисплея бяха изписани две пропуснати обаждания — от джиесема на Соренсън и от диспечерския пункт на шерифската служба.
И двете получени след настъпването на смъртта.
Ричър отмести шофьорската седалка максимално назад и завъртя ключа на стартера. Колата беше краун виктория, абсолютно еднаква под капака с тази на Соренсън, но нейната имаше по-дискретен външен вид. Тази беше по-стара и по-захабена. Седалката беше продънена от тежестта на Гудман, приела формите на тялото му. Ричър изпита чувството, че внезапно е облякъл дрехите на мъртвеца.
— Къде отиваме? — попита Соренсън.
— Някъде, където има покритие. Трябва да изчакаме обаждането на твоите криминолози със сведения за аутопсията. Трябва да им звъннеш, за да получат новия ти номер.
— Даваш ли си сметка, че практически крадем тази кола?
— И какво от това? Кой ще ни потърси сметка? Не и онзи идиот Пулър.
Ричър обърна на алеята на Делфуенсо и пое обратно на югозапад, към главното кръстовище. Но едва бе изминал половин километър, когато телефонът на шерифа иззвъня. Продължителен писукащ сигнал, нищо особено.
На дисплея се появи код 402.
— Омаха — каза Ричър.
Соренсън се приведе да разчете останалите цифри.
— По дяволите! — промърмори тя. — Това е личният номер на шефа!
— Защо звъни на Гудман?
— Заради отвличането ми. В момента алармира силите на реда в Източна Небраска, а вероятно и тези в Айова.
— Не знае ли, че Гудман е мъртъв?
— Съмнявам се. Няма откъде да научи. Поне засега.
— А откъде има този номер?
— От нашата база данни. Разполагаме с много номера.
— Говорил ли е с Гудман и преди?
— Не мисля. Обаждането на шерифа бе прието от нощния дежурен. Така започна всичко.
— Как да се оправя с тази машинка?
— Да не си решил да разговаряш с него? — погледна го с разширени очи Соренсън.
— Не бива да се чувства пренебрегнат от всички. Това ще му се отрази зле.
— Но той ще те познае по гласа. Току-що разговаряхте.
— Как звучеше Гудман?
— Като старец от Небраска.
— Как да се оправя с телефона?
— Сигурен ли си, че го искаш?
— Казвай, защото всеки момент ще се включи гласовата поща.
— На предното стъкло има микрофон. Просто натисни зеленото копче.
Ричър го натисна. Озвучителната система оживя, пресъздавайки с невероятна сила и яснота всички паразитни шумове на отворената телефонна линия. После прозвуча гласът на специален агент Пери. Рязък и леко напрегнат.
— Шериф Гудман?
Ричър свали дясната си ръка от кормилото и разтегна уста с помощта на кутрето си. Сякаш беше на зъболекарски стол с усторазшитител.
— Аз съм — рече той.
— Шерифе, говори Антъни Пери, началник на Оперативното бюро на ФБР в Омаха — екнаха тонколоните. — Бюрото проявява интерес към една ситуация, която се развива на ваша територия.
— Каква ситуация, сър?
— Предполагам, че вече познавате агент Соренсън от моето бюро.
— Снощи имах това удоволствие. Изключително способна млада жена. Трябва да се гордеете, че имате такива хора на свое подчинение, сър.
Соренсън отпусна глава на облегалката и затвори очи.
— Прав сте, но сега ви се обаждам за друго отвърна Пери. — Тази сутрин получихме доклад за отвлечено дете от щатската полиция на Небраска.
— Тъжно, но факт, сър.
— Предполагам, че в резултат на въпросния доклад агент Соренсън е потеглила директно към вас.
— Много добре — отвърна Ричър. — С радост ще ѝ помогна с каквото мога.
Устата му се разкриви в опит да преглътне слюнката, която се беше събрала около кутрето.
— Добре ли сте, шерифе? — попита Пери.
— Уморен съм — отвърна Ричър. — Аз съм възрастен човек и вече второ денонощие не съм мигнал.
— Днес не сте виждали агент Соренсън, така ли?
— Все още не, но я очаквам.
— Не е толкова просто, шерифе. Подозирам, че се е отклонила от пътя си заради един заподозрян, когото трябваше да докара в централата. Предполагам, че въпросният заподозрян е успял по някакъв начин да я обезоръжи и в момента я държи като заложница.
— Разбирам какво имате предвид, сър. Ситуацията наистина е сложна. Но вие не се нуждаете от разрешението ми, за да започнете да я издирвате. Имате пълното право да се грижите за своите служители и винаги сте добре дошли тук.
