— Нямам достатъчно хора — отсече Пери. — Не можем да бъдем едновременно навсякъде. По тази причина ви моля да бъдете моите очи и уши в района, разбира се, с помощта на вашите хора. Ще го направите ли?
— Какво по-точно?
— Да ме уведомите незабавно, ако видите агент Соренсън или колата ѝ. И ако е възможно, да арестувате спътника ѝ.
— Описание?
— Едър мъж със счупен нос.
— Опасен ли е?
— Изключително опасен. Не се излагайте на ненужни рискове.
— Искате да кажете първо да стрелям, а след това да задавам въпроси?
— При създалите се обстоятелства това би бил един изключително сигурен метод на работа.
— Добре, мистър Пери, разбрах. Спокойно можете да зачеркнете окръга ми от списъка на проблемните си зони. Ако този мъж се появи тук, със сигурност ще бъде неутрализиран.
— Благодаря, шерифе. Високо ценя вашата готовност за сътрудничество.
— Тук сме, за да служим, сър — отвърна Ричър, измъкна кутрето от устата си и натисна червения бутон.
Соренсън мълчеше.
— Какво? — косо я изгледа Ричър. — Мисля, че се получи добре. Сега разполагаме с целия окръг. Можем да кръстосваме из него както си пожелаем.
— Ами ако се наложи да го напуснем? Нима не разбираш, че си обявен за издирване? Този човек иска да те смаже.
— Много хора са опитвали преди него — отвърна Ричър. — Но аз все още съм тук, а тях ги няма.
Километър и половина по-късно Соренсън набра един от джиесемите на криминолозите, но насреща не вдигнаха и тя се принуди да остави съобщение. Ричър го прие като добър знак, защото това най-вероятно означаваше, че хората ѝ работят напрегнато над масата за аутопсии в някоя морга. Не им завиждаше. Беше присъствал на много аутопсии като всяко ченге. Те бяха един съществен ритуал, който имаше пряко отношение към веригата веществени доказателства. Най-зле бяха полуразложените трупове на удавници, но силно обгорелите тела се класираха веднага след тях. Обработката им наподобяваше рязане на препечено овнешко.
Той спря на три километра преди главното кръстовище. Не искаше да го виждат зад волана на колата на мъртвия шериф. Не само местните хора, но най-вече Пулър или някой друг от полицаите. Не искаше противоречия, не искаше оживен радиообмен. Поне засега. В момента анонимността беше най-добрият му приятел. Отби по един черен път с дълбоки коловози, вероятно издълбани от трактори. Остави двигателя да работи заради отоплението. Разполагаше с около половин резервоар бензин. Гледаше напред към далечния хоризонт отвъд замръзналата угар. Шест месеца по-късно колата щеше да е изцяло скрита от буйната зеленина, насред десетки хиляди тонове реколта.
— Какво мислиш? — попита Соренсън.
— В момента ли?
— Не, за аутопсията на Делфуенсо.
— Очаквам кратък отговор. Да или не.
— Ще обясниш ли?
— Не — поклати глава той. — После може да ми стане неудобно.
— Лесно ли ти става неудобно?
— По-скоро се чувствам глупаво, когато съм направил някоя велика прогноза, а впоследствие тя се оказва погрешна.
— Често ли ти се случва?
— По-често, отколкото би ми се искало. Имаш ли деца?
— Не.
— Но искала ли си?
— Не съм сигурна. Ти?
— Твърдо не. А ти лесно ли се притесняваш?
— Не. Особено по служебни въпроси. Случвало ми се е, но в личен план. В момента например се притеснявам, че не мога да взема душ и да се преоблека. Не съм сваляла тази блуза от вчера сутринта.
— Моите дрехи ги нося минимум три дни — каза Ричър. — Но в момента съм добре, защото с този нос съм напълно лишен от обоняние.
Тя се усмихна.
— Можеш да си купиш нови дрехи — изтъкна Ричър. — Можеш да вземеш душ в дома на Делфуенсо. Общината е наша.
— Не мога да се къпя в банята на убита жена — направи гримаса Соренсън.
— А как можеш да се возиш в колата на мъртъв шериф?
— Къде изобщо мога да си купя дрехи?
— В някой от градските магазини, разбира се.
— Но ти избягваш населените места. Нали затова отби по този черен път?
— Можем да отидем в Син Сити. Вече знаем, че там продават ризи. В денонощния супермаркет.
— Тези ризи са боклук.
— Дори да е така, пак ще изглеждаш добре.
— Това ще го пропусна — хладно го изгледа Соренсън, помълча малко, после кимна. — Добре, да вървим в Син Сити. Ще постъпя като теб, ще си купя риза, а ти ще ми отпуснеш един час в някой мотел.
— Следобед не става — поклати глава Ричър. — Камериерките отдавна са си тръгнали. Ще трябва да платиш за цялата нощ.
— Няма проблем. Това ме устройва.
— Много си претенциозна.
— Повечето хора са такива.
— Може и да обядваме.
Но в същия миг телефонът на Гудман отново зазвъня. Със същото напрегнато електронно писукане, почти оглушително през тонколоните.
Кодът беше 816.
— Канзас Сити — безпогрешно определи Ричър.
— Не вдигай — рече Соренсън.
Телефонът продължаваше да писука. Шест, седем, осем пъти. После спря. В колата отново се възцари тишина, нарушавана единствено от приглушеното мъркане на мотора и шепота на отоплението.
— Твоите антитерористи бяха от Канзас Сити, нали? — подхвърли Ричър.
— Те не са мои.
— Доусън и Мичъл?
— Да.
— Кой друг би търсил Гудман от тамошен номер?
— Всеки. Брат, сестра, син, дъщеря. Състудент от колежа, колега рибар.
— В работно време?
— Защо не?
— Дали Гудман изобщо е учил в колеж?
