Изгубеният полностью

— Идвай тогава. — Илзе изчака Лиз да влезе в къщата и плъзна ръка в неговата. Дланта ѝ беше топла и суха, докато вървяха. — Слушай — започна тя, — Хари казваше, че ще дойде до твоя имот, за да ти помогне с подготовката преди наводненията, но… — Говореше много бързо. — Мислех си, че трябва да остане, за да се увери, че всичко тук е готово, затова мога да дойда аз и да ти помогна за няколко дни. Ако искаш.

Нейтън спря да върви и я погледна.

— За мен ще е огромно удоволствие.

— Сигурен ли си? Защото, ако наистина имаш нужда от помощта на Хари или Бъб…

— Не. За бога, не.

— Има ли много неща за вършене?

— Не.

— Но въпреки това трябва дойда?

— Определено.

— Добре. — Тя се усмихна. — Добре. Какво ще кажеш за четвъртък и петък следващата седмица?

— Май се пада Нова година.

— Да. — Тя отново му се усмихна. — Май да.

Стигнаха до верандата. Рисунките на Ло все още стояха там затиснати с камъни, а краищата им плющяха на вятъра. Картината на Камерън беше подпряна на парапета, където я беше оставила Лиз.

— О, господи, какво прави това тук? — учуди се Илзе, докато се качваше по стъпалата.

— Аз я извадих.

— О! — Тя взе картината и я вдигна. Цветовете вече бяха загубили част от яркостта си — покриваше ги лек слой прах. Това я накара да се намръщи за миг, но неочаквано си облиза палеца и избърса едно дълго петно от горния ъгъл. То се изтри, но след него остана размазаният ѝ отпечатък. Ъгълчето на устата ѝ се изкриви в лека усмивка. — Така е по-добре.

Илзе пусна картината обратно на земята и тя изтрака.

— Както и да е, ще се видим навън, след като приключиш телефонния си разговор.

— Илзе…

— Да?

— Просто… — Нейтън хвана ръката ѝ и допря върховете на пръстите си в нейните. — Щастлива ли си? Имам предвид сега?

Тя се намръщи, докато мислеше над въпроса му.

— Не знам — отвърна най-накрая. — Миналата седмица беше ужасна. Цялата година беше ужасна. Но ако ме питаш дали се чувствам по-добре от миналата седмица или от миналата година, то отговорът ми е „да“.

Двамата се спогледаха и накрая Илзе направи крачка към него и го целуна. Нейтън затвори очи и по тялото му се разля топлина, която нямаше нищо общо със слънцето. Той се усмихна.

— Сега, като се замисля за бъдещето — каза Илзе, когато се отдръпна от него, — мисля, че отново мога да бъда щастлива. А не съм се чувствала по този начин от много дълго време. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, разбирам.

Илзе отвори комарника и посочи към телефона с извадена слушалка.

— Ще се видим после.

Нейтън я изпрати с поглед, докато се скри от другата страна на къщата, и затвори вратата след себе си. Тръгна по тъмния коридор и вдигна слушалката.

— Ало? — каза той.

През прозореца се носеше врявата от играта на крикет, която беше в разгара си. Момичетата се редуваха да хвърлят топката, а Бъб им даваше инструкции какво да правят.

— Нейтън — чу гласа на Глен от другия край на линията. — Извинявай, приятелю, но се прибрах късно вчера и чак тогава получих съобщението ти. Проверихме опасенията ти, но се оказа, че тази жена Джена е в Бали от три седмици. Полетите и проверките на паспорта съвпадат. Обадих се в курорта, където е отседнала, и си поговорих с нея. Тя каза, че съжалява за случилото се с Камерън, приятелю. Очевидно просто е искала да му изпрати някакво писмо.

Зандър забеляза Нейтън през прозореца и му помаха, а Ло някак си успя да метне топка, която Бъб не можа да удари. Чичо ѝ падна на колене в престорено унижение, докато момичетата се радваха и високо се смееха. Бъб посочи Нейтън и му направи знак. Ела да ми помогнеш.

— Нейтън, приятелю? Там ли си още? — Гласът на Глен като че ли идваше от много далеч.

— Да.

— Има ли нещо друго, за което искаш да говорим?

— Извинявай — отвърна той. — Исках да…

Илзе се смееше, докато момичетата правеха победни обиколки.

Нейтън си пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли какво, приятелю? Не, няма нищо.

— Сигурен ли си? От съобщението ти останах с впечатлението, че е спешно.

Сега Ло беше застанала на мястото за удари и изпитваше затруднения с бухалката, която беше почти толкова голяма, колкото нея. Хари ѝ хвърли топката отдолу, тя я удари и всички изръкопляскаха.

— Не, исках да ти кажа… — Нейтън млъкна. — Исках да ти кажа, че от сега нататък ще започна да идвам по-често в града. Няма да си търся неприятности, но ще ходя когато си искам. Затова кажи на когото трябва. Не ме интересува на кого му харесва или не, но ще идвам.

— Разбрано — отвърна Глен. — Не бих казал, че е било чак толкова спешно, но идеята никак не е лоша.

— Благодаря, Глен.

— Не се тревожи. — Ченгето се изкашля любезно. — Ако това е всичко…

Нейтън видя Лиз през прозореца. Тя стоеше отстрани, под сянката, където беше почти незабележима, и наблюдаваше семейството си. Изглеждаше спокойна. Хари даваше съвети на момичетата как да удрят с бухалката, а Бъб каза нещо на Зандър и той се разсмя. Илзе се усмихваше и косата ѝ блестеше на слънцето.

— Това е всичко — отвърна той.

— Честита Коледа тогава.

— Честита Коледа, Глен.

Нейтън затвори телефона, излезе от къщата и се присъедини към семейството си под ослепителните слънчеви лъчи.